Бягащият човек
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Richard Bachman #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Генчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Бягащият човек». Краткое содержание книги:
Действието се развива в близкото бъдеще, когато в света властва анархия и глад, а огромна развлекателна компания примамва хората да участват в смъртоносни игри, предавани по телевизията. Бен Ричардс, главният герой на романа, участва в такава игра, за да спечели пари за лекарства за болната си дъщеря. Играта се казва „Бягащият човек“, където единствената цел на главния герой е да остане жив.
Сега вече тичайки, той отиде до разпределителната кутия и започна да издърпва дългите цилиндрични бушони. Беше извадил повечето от тях, когато изгаснаха лампите в мазето. Отправи се пипнешком към шахтата. Разгарящите се вестници хвърляха бледи трепкащи отблясъци.
Седна на ръба и краката му увиснаха. После внимателно се плъзна надолу. Когато главата му беше под нивото на пода, той притисна коленете си в двете страни на тръбата, за да се задържи, и вдигна ръце. Беше трудна и бавна работа. Нямаше достатъчно пространство. Чуваше пращенето от пожара, а светлината, вече яркожълта, заливаше помещението. Треперещите му пръсти напипаха ръба на шахтата. Протегна ръце и хвана капака. Започна да го придърпва напред, като поемаше все по-голямата тежест с мускулите на гърба и врата си. Когато прецени, че между капака и гнездото му остават милиметри, Ричърдс се напрегна и дръпна с всичка сила напред. Той влезе на мястото си и издрънча глухо, като изви назад китките му. Ричърдс отпусна колене и се плъзна надолу като момче на пързалка. Повърхността на шахтата беше покрита с тиня и това го улесняваше. Три метра и половина по-надолу тръбата преминаваше в хоризонтален участък. Краката му се удариха силно и той остана там като пияница, облегнат на улична лампа.
Не можеше да премине в хоризонталната тръба. Подобната на полуразгънат лакът извивка на шахтата беше прекалено тясна. Усети нов пристъп на клаустрофобия, силен и задушаващ. «Заклещен — повтаряше мозъкът му. — Заклещен тук долу. Заклещен, заклещен…»
С мъка потисна писъка в гърлото си. «Успокой се. Вярно, много е изтъркано, много банално, но трябва да останеш съвсем спокоен. Съвсем спокоен. Защото си на края на тази тръба и не можеш да продължиш нито нагоре, нито надолу и ако проклетият резервоар гръмне, ще станеш на фрикасе, а…»
Започна бавно да се извърта настрани, докато застана легнал по корем вместо по гръб. Тинята помагаше на движенията му. Сега в тръбата беше доста светло, а температурата се покачваше. Сенките, които капакът на шахтата хвърляше върху измъченото му лице, приличаха на затворнически решетки.
Притисна стомаха, гърдите и слабините си в тръбата, прегъна коленете си и успя да се плъзне още по-ниско. Стъпалата и прасците му влязоха в хоризонталната шахта и той остана коленичил, сякаш се молеше. Но седалището и бедрата му все още здраво опираха в керамичната повърхност над входа за хоризонталния участък. Лошо.
Стори му се, че чува крясъка на някакви команди, приглушени от пращенето на огъня, но вероятно бяха плод на изтерзаното му и трескаво въображение.
Започна да стяга и разпуска последователно мускулите на бедрата и прасците си. Беше уморително, но колената му малко по малко се приплъзваха назад под него. Отново вдигна ръце, за да си осигури повече място, и лицето му плътно опря в тинята по тръбата. Още малко и щеше да мине. Изви максимално гърба си и започна да бута с ръце и глава — единствено тях можеше да използва за придвижване.
Вече си мислеше, че мястото наистина не е достатъчно, че ще си остане да виси тук, неспособен да помръдне, когато тазът му изведнъж хлътна надолу. Ожули болезнено гърба си, а ризата му се събра на раменете. Тялото му беше влязло в хоризонталната тръба, само главата и ръцете му останаха извити назад, като изкълчваха ставите му, но успя да промуши и тях. Лежеше задъхан, с размазана по лицето си тиня и изпражнения на плъхове, а одраната кожа на пръста му кървеше.
Тази тръба беше още по-тясна. Раменете му леко опираха встрани, когато си поемеше въздух.
«Слава Богу, че съм недохранен.»
Задъхвайки се, той започна да пълзи заднешком в пълен мрак и неизвестност.
…междинно отчитане — минус 068…
Измина така около тридесет и пет метра като къртица, без да вижда нищо. Изведнъж резервоарът за гориво избухна с гръм, от който тръбите завибрираха и усилиха звука до непоносимо кресчендо. Силен блясък освети шахтата, сякаш някой беше възпламенил огромно количество фосфор. Секунда по-късно вълна нажежен въздух го блъсна в лицето и той се намръщи от болка. Камерата в джоба на якето се клатеше и подскачаше, докато Ричърдс се опитваше да се движи по-бързо. Тръбата постепенно се нагорещяваше от силната експлозия и огъня, който върлуваше горе, точно както се нагрява дръжката на тигана върху газовия котлон. Съвсем не му се искаше да бъде опечен като картоф в жарта.
Потта се стичаше на вадички по лицето му и се смесваше с другата мръсотия. На бледата и чезнеща светлина от огъня той изглеждаше като индианец, нашарил лицето си с цветовете на войната. Повърхността на тръбата вече пареше при допир.
Ричърдс пълзеше заднешком на колене и лакти, а седалището му непрекъснато опираше в горната част на шахтата. Дишаше като куче, учестено и насечено. Дробовете му трудно поемаха горещия, наситен с лигавата миризма на петрол въздух.