Магията на Волкхавар
- Автор: Ли Танит
- Язык: болгарский
- Переводчик: М. Дамянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магията на Волкхавар». Краткое содержание книги:
В града Йевдор видя момиче.
Бе кацнал на хълма като сокол и я наблюдаваше. Тя носеше два глинени съда към потока. Напълни ги. Изми косата си — жълта, с цвета на златното слънце. Беше хубава, хубава. Друг може би я желаеше. Вълкът искаше плътта й, конят — да я отнесе далеч на гърба си въпреки писъците й, през черните нокти на боровете, в бездната, където богът щеше да я погълне. Волкхавар искаше да я води с каишка от опали, да наблюдава как другите мъже я заглеждат страстно и да казва: „Тя е моя и аз съм безразличен към нея, но вижте как прави всичко, което й кажа, как, когато не съм в къщи, лежи в кулата на леглото си, постлано с коприна, и гледа пред себе си с празен поглед.“
Последва я на връщане от потока и извика:
— Момиче!
Тя се обърна и го изгледа. Стоеше в пурпурното си наметало, висок и строг, с бледо лице. Очите му бяха безизразни, но горяха. Бяха огромни. Поглъщаха цялото му лице и нея.
Тя го последва по неравната земя. Краката й се разраниха от грубите камъни по хълма. Луната изгря. Черен кон препускаше с нея на гърба си. Гривата му сияеше като черен кехлибар. Летеше бързо, прескачаше пропастите, преплува Широката река.
— Такерна! — извика Керник в кулата. — Велики боже на нощта!
Викаше Такерна, викаше го от черното парче камък, което висеше на врата му, викаше образа да се появи на пода. И той се появи както в планината, както на хълма над кариерата.
Веднъж вече беше правил магията. Тя беше плод на неговата мисъл, желание и непреклонно решение да властва над хората. Положи девойката от Йевдор до краката на идола и поряза китката й с бледо острие. От раната потече кръв. Сега разбираше какво се беше случило, когато дари на бога своята кръв и как я бе приел той. Това не беше месото на животно, жертвано за умилостивяване на идола, а нещо по-различно — човек. Такерна приемаше тази жертва като символ на поклонничеството на Волк, а не като кръв, ум и дух с телесна обвивка.
През източните прозорци се виждаше изгревът с цвета на косата на девойката.
— Стани — заповяда й Волк. Тя се изправи. Лицето й беше бледо като мрамор, очите й — тъмни като горите. Обърна погледа си към него или по-скоро го почувства и като видя идола в него, се поклони ниско. Плитките й докоснаха пода на кулата. Беше хубава като сън и празна като празен съд.
Защото Такерна, черният бог, бе погълнал душата й.
Трупата на Джай се спусна по пътя през хълма и нагази в Широката река на Волкян.
Сега Джай беше с девет години по-стар, по-умен, а също и по-закоравял пияница. Няколко сребристи нишки личаха в брадата му. Между каруците яздеше нова артистка, лицето й беше хубаво като цветята, чертите й — остри като карфица. Шестима акробати и жонгльори и дузина артисти яздеха отзад. Двама се караха, а трима мързеливци се опитваха да се бият, без да слизат от понитата си. След каруците тичаше момче и събираше изпопадали от тях неща. Роши, дебелият мъж, свиреше на свирка сладко като славей.
— Проклета сган! — ръмжеше Джай. — Не си струва да ви държи човек. Къде е онзи подлец Дисаел Парвелсън с шестте кучки и куцото магаре?
Дисаел помоли артистката за извинение. Винаги яздеше до нея. Отдели се и застигна Джай.
— Какво иска чичото на несполуката?
— Иска? Ти трябва да изпълняваш желанията ми преди още да съм ги изрекъл. Аз, принцът на водещите.
— Мехът с вино ти е отляво — каза Дисаел загрижено, — а мехът с бира е от другата ти страна.
— Бирата я преглъщам и отива в определени части от тялото ми, които не ми е удобно да споменавам. Погледни ей там, скъпи несретнико. Какво виждаш?
— Нещо свети — отвърна артистът. — Може би е странноприемница.
— Безсрамно кутре, зрението ти е лошо колкото пеенето ти.
— Тогава може би е стара кула.
— Да — продума Джай и въздъхна. — Така е. За миг ми се стори, че видях златен покрив.
Пресрещнаха двама селяни, които вървяха на изток по пътя към далечната Сваца.
— Хей, вие там, какво е това място горе на хълма? — измуча Джай.
Селяните се спогледаха.
— Няма име — отговори единият.
— Това е неговият дом — добави другият. — Леговището на вълка. На магьосника.
— О, някой смахнат магьосник — бучеше водещият. Извратеното му съзнание се радваше да гледа как селяните треперят. Обърна се в каруцата и извика към кулата, която на слънцето изглеждаше сива и порутена: — Ела в града, старецо! Ела да видиш най-добрата трупа артисти в Коркеем. Хайде, боядисай мустаците си в бяло, господарю на Широката река!
Селяните продължиха пътя си.
Джай трябваше да направи същото.
Следващият ден в Сваца бе пазарен. Прасета, кози и каруци изпълваха всяка пътека. Войниците се шляеха безцелно, а безсрамните дръзки жени излизаха по улиците и поклащаха бедра. Под реката затворът все още съществуваше като черен червей. Той бе отнел толкова много години от живота на Керник. Потънала в зеленина като птица в гнездото си, грееше под слънцето бялата богата къща на управителя. Джай мляскаше с уста. Предугаждаше добри печалби от представленията на трупата си.