Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Отдалече къщата изглеждаше като жилище на богат плантатор, но отблизо впечатлението беше друго. Тук нямаше колиби за негри, нито машини за изстискване на захарен сок, нито складове за тютюн, нито голям участък обработена земя пред къщата; с една дума, липсваха неизбежните принадлежности на плантаторското жилище. Зад къщата растеше мрачна кипарисова гора. Всичко показваше, че тук не живее плантатор.
Но тогава какъв е този дом и кои са обитателите му?
Това бе жилище на ловец, на човек, силно свързан с природата.
В хиляда осемстотин и петнадесета година, скоро след битката при Ватерло, Наполеон Бонапарт беше изпратен на остров Света Елена, а много френски офицери, свързали съдбата си с този велик авантюрист, се преселиха в Америка. Напълно разбираемо е, че голяма част от тях, намирайки френски селища по река Мисисипи, останаха там завинаги. Такъв беше и някой си Ланди, началник на полк стрелци в армията на Наполеон. Родом от Корсика, поради дългогодишната си дружба с един от фамилията Бонапарт Ланди беше принуден да постъпи офицер във френската армия, макар да предпочиташе науката пред военната служба.
По време на испанския поход се ожени за испанка, от която имаше трима сина. Ала жена му умря още преди боя при Ватерло, тъй че когато Ланди се пресели в Америка, с него дойдоха само тримата му синове.
Той спря първо в Сен Луи, но след известно време се спусна по реката до Пуан Купе, в Луизиана, където купи описаното вече жилище.
Ланди разполагаше със средства. Преди да тръгне за Америка, беше продал своите наследствени земи в Корсика за сума, с която можеше да живее навсякъде, без да е принуден да се труди, а още повече в Луизиана, където животът беше много евтин.
Ланди беше образован. Преди да постъпи в армията, се бе занимавал с естествени науки. Обичаше природата и можеше да си намери занимание, да придобива познания и да получава удоволствия там, където други биха умрели от скука.
Когато се пресели тук, той започна активен живот: ходеше на лов, на риболов, препарираше птици, садеше дървета, обучаваше синовете си, дресираше кучета и котки. Колкото можеха, синовете му помагаха във всичко. Освен тях той имаше още един помощник — Юго.
Юго беше пъргав и акуратен дребен французин. Орловият нос и грамадните мустаци му придаваха малко суров вид, а изправената стойка и пъргавите движения издаваха бивш войник. Юго действително бе служил като капрал в стрелковия полк на полковник Ланди. Капралът последва своя началник в Америка и остана с него.
Разбира се, Юго винаги придружаваше господаря си на лов, а също и момчетата, щом се научиха да се държат на конете. Понякога обиколката траеше няколко дни или седмици, тъй като ловците навлизаха далече в съседните гори и се връщаха отрупани с дивеч. Донасяха дивечови кожи, птици, растения, интересни геологически образци. Дълго след това всичко се обработваше и се привеждаше в ред. Тъй прекарваше времето си полковник Ланди и неговото семейство.
Вкъщи Юго беше готвач, лакей, пазач и тъй като друга прислуга нямаше, той вършеше и всичко останало. Но все пак службата му не бе много тежка, тъй като полковникът беше човек с прости привички, а беше възпитал така и синовете си. Той ядеше обикновена храна, пиеше само вода, спеше на походно легло, като се покриваше единствено с одеяло и бизонова кожа.
Всеки ден Юго ходеше на пазар и на пощата, откъдето често донасяше писма. Понякога с парахода пристигаха научни книги или инструменти.
И все пак в живота на Ланди нямаше нищо необикновено. Той не беше саможив, често посещаваше селото, където разговаряше със старите ловци и другите жители. Селяните уважаваха стария полковник, но когато се чудеха на неговите вкусове и на това, как се справя без домакиня, полковникът само се усмихваше. Синовете му също бяха всеобщи любимци. За своята възраст бяха отлични стрелци и ездачи, можеха не по-зле от възрастните да преплуват Мисисипи, да управляват лодка, да хвърлят ласо — истински малки мъже; за такива ги смятаха и хората, като съзнаваха превъзходството им. Въпреки всичките си предимства момчетата бяха любезни с обикновените селски жители — с това спечелиха и уважението им.
Никой от съседите не посещаваше полковника освен по работа. Веднъж в годината от Ню Орлеан идваха един или двама бивши офицери, за да поговорят за отминалото време.
В тези случаи главният предмет на разговора беше, разбира се, великият Наполеон. Като всички военни, служили в неговата армия, Ланди го боготвореше, но още повече обичаше другия Бонапарт — Шарл Люсиен, принц Музинянски, с когото бяха приятели. Принц Люсиен също се вълнуваше дълбоко от природата и естествените науки. Неговите изследвания в тази област може би заслужават повече благодарност и уважение, отколкото блестящите победи на брат му — императора. За Ланди именно Люсиен Бонапарт беше истински герой.