Последна песен
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Последна песен». Краткое содержание книги:
Вероника среща Уил, чаровното момче с лешникови очи, с когото открива трепетите на първата любов. Намерила пътя към прошката, тя отключва сърцето си за своя баща и от разбунтувана тийнейджърка се превръща в зряла млада жена.
И въпреки изпитанията на съдбата любовта е тази, която успява да заличи всеки мрачен спомен и да излекува и най-болезнените рани.
— Имаш предвид поканата да се поразходите сами с Маркъс?
— Нищо подобно — умолително подхвана Рони. — Не съм го канила никъде. Не разбирам игричката му…
— Игричката му? Неговата игричка? — Блейз захвърли ядно слушалките. — Видях как го зяпаш! Чух какво каза!
— Но аз не съм казала нищо! Не съм го молила да се разходим…
— Опита се да го целунеш!
— Какво говориш? Не съм се опитвала да го целуна…
Блейз пристъпи напред.
— Той ми каза!
— Значи лъже! — отсече Рони. — Много е сбъркано това момче.
— Не… да не си посмяла…
— Излъгал те е. За нищо на света не бих го целунала. Дори не ми харесва. Дойдох само защото ти настоя.
Блейз дълго мълча. Рони се запита дали в крайна сметка ще я разбере.
— Както и да е — произнесе най-сетне Блейз със съвършено красноречив тон.
Изблъска я и закрачи към вратата. Рони я проследи, чудейки се дали се чувства обидена или ядосана от реакцията й. Накрая реши, че е по малко и от двете. През витрината видя Блейз да се отдалечава решително.
Толкова по въпроса с помиряването.
Рони се поколеба как да постъпи — не искаше да ходи на плажа, ала не искаше и да се връща у дома. Не разполагаше с кола и не познаваше никого. Което означаваше… какво? Май щеше да прекара лятото, седнала на някоя пейка да храни гълъбите като най-чудатите нюйоркски типове в Сентръл Парк. Навярно дори ще им измисли имена.
Пред изхода внезапният рев на алармата прекъсна мислите й. Погледна през рамо — първо любопитно, после объркано, разбрала какво става. Към магазина водеше само една врата.
После забеляза как мъжът с конската опашка се втурва към нея.
Не се опита да побегне, понеже не беше направила нищо. Когато мъжът с опашката я помоли да отвори чантата, не видя причина да не го послуша. Очевидно беше станала грешка. Едва когато той извади от плажната й чанта два диска и половин дузина плочи с автографи, осъзна колко правилно е усетила, че Блейз я очаква. Разпозна дисковете, които тя беше държала. Тя бе свалила и плочите от стената. Рони стъписано разбра, че Блейз е планирала всичко.
Краката й се подкосиха. Някъде отдалеч долетя гласът на собственика, който я уведомяваше, че полицаите ще пристигнат всеки момент.
11.
Стив
След като купиха всичко необходимо — предимно пирони и дървени дъски, Стив и Джона прекараха преди обеда в преграждане на нишата в дневната. Не се получи красиво, баща му би се изчервил от срам, но Стив сметна, че ще свърши работа. Знаеше, че къщата скоро ще бъде разрушена — земята струваше повече без нея. От двете страни на бунгалото се издигаха триетажни мини имения и Стив беше сигурен, че временният му дом е трън в очите на съседите, защото подбива цената на имотите им.
Стив заби един пирон, окачи на стената снимката на Рони и Джона, която доскоро стоеше върху пианото, и отстъпи назад да я огледа.
— Как ти се струва? — попита сина си.
Джона сбърчи нос.
— Все едно сме направили грозна дървена стена и сме увесили фотография върху нея. На всичкото отгоре вече не можеш да свириш на пианото.
— Знам.
Джона наклони глава.
— Май е и криво. Стърчи тук-таме.
— Не забелязвам.
— Трябват ти очила, татко. А и не разбирам какво целиш.
— Рони каза, че не иска да вижда пианото.
— Е, и?
— Няма къде да го скрием, затова направих стена. Сега няма да го вижда.
— О! — замисли се Джона. — Аз хич не обичам да си пиша домашните, мразя купищата тетрадки върху бюрото си.
— Лято е. Нямаш домашни.
— Просто си мислех дали да не направя стена около бюрото си.
Стив потисна напушилия го смях.
— Ще трябва да го обсъдиш с майка си.
— По-добре ти поговори с нея.
— Гладен ли си вече? — засмя се Стив.
— Обеща да пускаме хвърчила.
— Дадено! Просто е време за обяд.
— Бих хапнал сладолед.
— Не съм съгласен.
— Бисквитки? — с надежда в гласа попита Джона.
— Сандвич с фъстъчено масло и желе?
— Става. Но после ще пускаме хвърчила, нали?
— Да.
— Цял следобед?
— Колкото искаш.
— Добре. Ще изям един сандвич. Но направи и за себе си.
Стив се усмихна и обгърна Джона през рамото.
— Дадено!
Тръгнаха към кухнята.
— Дневната изглежда доста по-малка — отбеляза Джона.
— Знам.
— И стената наистина е крива.
— Знам.
— И е различна от другите стени.
— Накъде биеш?
— Просто искам да се уверя, че не полудяваш — сериозно заяви Джона.
Времето беше тъкмо за пускане на хвърчила. Стив седеше върху дюната през две къщи от своята и гледаше как хвърчилото се носи на зигзаг по небето. Джона, бликащ от енергия както винаги, тичаше нагоре-надолу по плажа. Стив го наблюдаваше гордо и удивено си припомняше, че когато той самият правеше същото като дете, родителите му никога не го придружаваха.