Последна песен
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Последна песен». Краткое содержание книги:
Вероника среща Уил, чаровното момче с лешникови очи, с когото открива трепетите на първата любов. Намерила пътя към прошката, тя отключва сърцето си за своя баща и от разбунтувана тийнейджърка се превръща в зряла млада жена.
И въпреки изпитанията на съдбата любовта е тази, която успява да заличи всеки мрачен спомен и да излекува и най-болезнените рани.
Рони излезе от спалнята и закрачи по коридора тъкмо когато музиката в дневната стихна. Баща й обаче веднага подхвана втората композиция, с която Рони се бе представила в „Карнеги Хол“.
Тя спря и намести чантата върху рамото си. Сигурно е чул душа и е разбрал, че е будна. И несъмнено е подбрал музиката в опит да намерят общ език.
„Е, не днес, татко. Жалко, но ме зоват неотложни проблеми.“
Наистина не беше в настроение.
Тъкмо се канеше да се втурне към входа, когато Джона се появи откъм кухнята.
— Не споменах ли да си вземеш нещо полезно? — обади се баща й.
— Точно така направих. Взех си „Марс“.
— Имах предвид овесени ядки.
— Това съдържа захар — сериозно обясни Джона. — Трябва ми енергия, татко.
Рони се засили да прекоси бързо дневната, надявайки се да стигне до вратата, преди брат й да я заговори.
— О, здрасти, Рони — усмихна се той.
— Здрасти, Джона. Чао, Джона!
Протегна се към дръжката на вратата.
— Слънчице? — чу баща си да казва. Спря да свири. — Ще поговорим ли за снощи?
— Нямам време — отвърна Рони, намествайки плажната чанта.
— Просто искам да знам къде се губиш по цял ден.
— Никъде. Не е важно.
— Важно е.
— Не, татко. Не е — твърдо произнесе Рони. — И бързам.
Джона махна към вратата с десертчето.
— Закъде? Къде отиваш?
Точно тази тема искаше да избегне.
— Не е твоя работа.
— Кога ще се върнеш?
— Не знам.
— За обяд или за вечеря?
— Не знам — отсече Рони. — Тръгвам.
Баща й пак засвири. Третата й композиция от „Карнеги Хол“. Сякаш наистина въртеше диска на майка й.
— По-късно ще пускаме хвърчила. С татко — обяви Джона.
Тя като че ли не го чу. Обърна се рязко към баща си.
— Кога ще престанеш? — викна му.
Той вдигна рязко ръце от клавишите.
— Какво?
— Музиката! Да не мислиш, че не я разпознавам? Разбирам какво си намислил, но вече ти казах, че не смятам да свиря.
— Вярвам ти.
— Защо тогава се опитваш да ме накараш да си променя решението? Защо непрекъснато седиш пред пианото?
Баща й изглеждаше искрено объркан.
— Няма нищо общо с теб — каза той. — Просто… така се чувствам по-добре.
— Е, на мен пък ми призлява. Не схващаш ли? Мразя пианото! Омразно ми е, че свирех по цял ден. И мразя дори да виждам проклетия инструмент!
Преди баща й да успее да отговори, Рони се обърна, грабна десертчето от ръката на Джона и излетя навън.
След няколко часа търсене откри Блейз в музикалния магазин, където се отбиха вчера — на няколко пресечки от кея. Рони не знаеше какво да очаква, когато за пръв път влязоха тук — в ерата на даунлоудите и МР3-те този тип магазини изглеждаха отживелица, ала Блейз я увери, че си струва. Излезе права.
Освен дискове в магазина бяха изложени плочи — хиляди плочи, някои очевидно колекционерска рядкост, включително неразопакован албум „Аби Роуд“. По стените висяха няколко 45-оборотни антики с подписи на Елвис Пресли, Боб Марли и Ричи Валенса. Рони се удиви, че не ги държат под ключ или в сейф. Несъмнено бяха много ценни, но управителят на магазина сякаш вчера се бе пренесъл от 60-те в наши дни — с дълга сива коса, вързана на опашка до кръста и очила а ла Джон Ленън. Освен това май познаваше всички. Носеше сандали и хавайска риза и макар да беше връстник на дядовците й, знаеше повече за музиката от всичките й познати, включително много нови ъндърграунд парчета, които не беше чувала в Ню Йорк. По задната стена на магазина бяха наредени слушалки и клиентите можеха да слушат албуми и дискове или да свалят музика.
Рони надзърна през витрината и видя Блейз — обвила слушалката с една ръка, а с другата потупваше в ритъма на музиката, която слушаше.
По никакъв начин не изглеждаше да се е подготвила за плаж.
Рони пое дълбоко дъх и влезе вътре. Колкото и зле да звучеше — честно казано, не предполагаше, че Блейз ще се напие снощи — тя се надяваше новата й приятелка да е била толкова отнесена, че да е забравила случилото се. Или още по-добре — да е била достатъчно трезва да разбере, че Рони не проявява никакъв интерес към Маркъс.
Още щом тръгна между щандовете с дискове, усети, че Блейз я очаква. Тя намали звука, въпреки че не свали слушалките, и се обърна. Рони чуваше музиката — нещо шумно и гневно, което не разпозна. Блейз събра дисковете.
— Мислех, че сме приятелки — каза тя.
— Приятелки сме — настоя Рони. — Търсих те навсякъде, понеже не исках да останеш с погрешно впечатление за снощи.
Блейз я измери с леден поглед.