Първото му успешно прелъстяване се дължеше по-скоро на доста неромантичната инициатива на мис Рошел Пърски, която, докато двамата се целуваха страстно във всекидневната на родителите ѝ, нежно прошепна:
Той го направи.
Двамата го направиха.
Естествено, той не можа да скрие гордостта си. В своето следващо писмо до Лора пусна няколко явни намека без, разбира се, да изпада в големи подробности. Не само от кавалерство, а просто за да изглеждат по-големи собствените му заслуги в начинанието. (Подписа се само „Недевствено твой“.)
Барни и Лора се видяха чак, когато тя дойде през един августовски уикенд на кратко и неохотно посещение в къщата в Неионсет, за която двете семейства в плен на романтичен подтик бяха издействали разрешение за закупуване.
Уорън, на когото предстоеше да започне последната си година в „Мидууд“, отсъстваше — все още работеше като помощник-келнер в известния курорт Гринууд Манър. Той писа на родителите си, като приложи писмо за Барни — най-големи бакшиши вземали онези келнери, които ще стават лекари. Професията, която той бе избрал — право — се класираше едва на второ място.
След вечеря Лора и Барни се разходиха по плажа под късно залязващото слънце.
— Как са вашите? — попита той.
— Няма да остана толкова дълго, че да разбера — отвърна тя. — В понеделник сутринта ще взема влака за Бостън.
— Но до започване на училище остава месец и половина.
— Да, обаче един приятел ме покани в крайморската вила на родителите си.
— Сериозно ли е, или отиваш само заради пейзажа? — попита той.
Тя вдигна рамене.
Барни не знаеше дали иска да избегне отговора, или наистина не е сигурна.
— Кой все пак е избраникът?
— Казва се Палмър Талбот.
— Звучи като спортна кола — отбеляза Барни. — Заслужава ли си?
— Стига, Ливингстън! Като ме гледаш така, мислиш ли, че ще изляза с някого, ако не си заслужава?
Той я погледна закачливо усмихнат и отговори:
— Вероятно. Искам да кажа, че вече имаш горчив опит.
— Може би той е различен.
— Ами да, нали има две фамилни имена.
На връщане Лора се вгледа внимателно в Барни и за първи път забеляза умората, изписана на лицето му.
— Тия нощни смени скоро ще те закопаят, Барн. Не можеш ли да си намериш друга работа?
— Не, Кастелано, тази ми харесва. Имам много свободно време да уча. Освен това се издигам. До година ще бъда главен портиер.
— Все пак смятам, че е убийствено — настоя тя.
— Виж какво, още не си лекар.
— Да, но както я караш, опитният ми труп в Харвард може да се окажеш ти.
1955-а година наивно ще се смята за годината, в която американците два пъти излязоха да танцуват на улиците от радост. Веднъж по повод на небивало в историята на Бруклин събитие — „Доджърс“ победиха „Ню Йорк Янкис“ и се класираха за финалните игри.
И втори път, когато в страната избухна всеобща радостна експлозия след съобщението от дванайсети април, в което се цитираха резултатите от пространното изследване на Джонас Салк за ваксина, изпробвана върху ученици от Питсбърг. С две думи, тя действаше. Науката бе победила детския паралич!
