Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Не се притеснявай. Все ще се прекача през една стена, няма проблем.
— Кракът не те ли боли вече?
Тя издиша дима с нещо като въздишка и отговори:
— Не се притеснявай. Нищо ми няма. Накуцвам за пред нашите, защото не ми се ходи на училище. Преструвам се. Стана ми нещо като навик. Правя го дори когато не ме гледа никой и съм сама в стаята си. Нямам равна. Нали казват: „За да излъжеш другите, първо трябва да излъжеш себе си.“ Но както и да е. Господин Птицата с пружината. Я ми кажи, смел ли си?
— Не.
— Ама никога ли не си бил?
— Не, никога не съм бил смел. И едва ли ще се променя.
— А любопитен ли си?
— Виж, любопитството е друго. Да, донякъде съм любопитен.
— А не мислиш ли, че любопитството и смелостта си приличат малко? — попита Мая Казахара. — Който е смел, е и любопитен, а който е любопитен, е и смел. Нали?
— Хм, може и да си приличат — отвърнах аз. — Може би си права. Може би понякога наистина вървят заедно.
— Например когато се промъкваш в чужд двор.
— Да, нещо такова — потвърдих и завъртях лимоновия бонбон с езика си. — Когато се промъкваш в чужд двор, смелостта и любопитството вървят заедно. Любопитството понякога е в състояние да събуди смелостта, дори да я породи. Но обикновено се изпарява. А смелостта се пробужда трудно. Докато любопитството е като да имаш забавен приятел, на когото всъщност не можеш да разчиташ. Примамва те и после те зарязва на произвола на съдбата — да се оправяш сам, ако намериш смелост.
Момичето се позамисли.
— Сигурно е така — рече то. — Сигурно можеш да го погледнеш и по този начин. — Мая се изправи и изтръска мръсотията, полепнала отзад по късия панталон. После ме погледна отгоре. — Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, искаш ли да видиш кладенеца?
— Кладенеца ли? — повторих аз.
Какъв кладенец?
— Тук има пресъхнал кладенец. Харесва ми. Искаш ли да го видиш?
Минахме напряко през двора и заобиколихме къщата. Кладенецът беше кръгъл, с диаметър може би метър и половина. Имаше и капак от дебели дъски, изрязани по формата му. Върху кръглия дървен капак бяха сложени два бетонни къса — да не се размества. Самият кладенец бе със зид, висок към метър, и наблизо растеше едно-единствено старо дърво, което сякаш го охраняваше. Беше някаква овошка, но и аз не знам каква.
Както почти всичко, свързано с къщата, и кладенецът изглеждаше така, сякаш е изоставен много отдавна. Създаваше впечатление, което може да се определи като „пълна вцепененост“. Сигурно когато хората престанат да гледат неодушевените предмети, те стават още по-неодушевени.
При внимателен оглед се оказа, че кладенецът всъщност е много по-стар от всичко наоколо. Беше правен в друга епоха, много преди къщата. Дори дървеният капак си беше антика. Зидът около кладенеца бе измазан отвън с дебел слой цимент, но вероятно само за да го заздрави. Дървото до него сякаш се гордееше, че се е извисявало тук много по-дълго, отколкото другите дървета наоколо.
Свалих единия къс бетон на земята и вдигнах половината на дървения капак. Хванах се за ръба на кладенеца, надвесих се и погледнах надолу, но не успях да видя дъното. Кладенецът очевидно беше дълбок и долната му част тънеше в мрак. Подуших въздуха вътре. Дъхтеше едва доловимо на мухъл.
— Няма вода — обясни Мая Казахара.
Кладенец без вода. Птица, която не може да лети. Улица, която не води наникъде. И…
Мая вдигна от земята парче тухла и го метна в кладенеца. След миг се чу тих сух звук. Нищо повече. Звукът бе съвсем сух, сякаш човек можеше да го натроши в ръцете си. Изправих се и погледнах Мая Казахара.
— Защо ли няма вода? Дали е пресъхнал? Или някой го е затрупал?
Тя сви рамене:
— Когато някой затрупва кладенец, не го ли пълни догоре? Какъв е смисълът да държиш такава суха дупка? Може да паднеш и да се нараниш. Нали?
— Мисля, че си права — потвърдих аз. — Водата явно е пресъхнала заради нещо.
Внезапно си спомних какво ми каза преди доста време господин Хонда. „Когато трябва да се извисиш, намери най-високата кула и се качи на върха й. Когато трябва да се снишиш, намери най-дълбокия кладенец и слез на дъното му.“ И така, вече имах кладенец — ако ми потрябва.