Двойникът на нинджата (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Двойникът на нинджата (Част I)». Краткое содержание книги:
На фона на една изключителна, наситена с напрежение международна интрига двамата врагове отново се изправят един срещу друг…
— Разбирам — поклати глава Тьорин. На лицето му се изписа благоговейното изражение на студент, който получава ценни указания от любимия си професор. Отвори вратичката на колата и сгъна чадъра. Ситните дъждовни капчици покриха гъстата му коса, която проблесна като самурайски шлем. Подбрал с абсолютна точност продължителността на паузата, той се обърна и подхвърли: — Между другото, Нанги-сан ме помоли да ви предам, че е поискал външна помощ за това разследване… Става въпрос за Танака Гин — служител в Градската прокуратура на Токио.
— Нямам нужда от прокурорска помощ — поклати глава Никълъс. — Най-добре работя сам и Нанги-сан отлично го знае.
Тежката блиндирана врата на лимузината се затръшна и мерцедесът безшумно потегли. Ситните дъждовни капки не намаляваха блясъка на безупречно лакираното купе.
— Затворено е.
Никълъс внимателно огледа Хонико. Беше облечена в сиво-зелено костюмче на модната къща „Токуко Маеда“, изработено от нашумял напоследък синтетичен материал, който имаше уникалното свойство да имитира всички естествени тъкани. Този приличаше на съвършена смес между коприна и лен. Полата беше дълга, чак до високите токове на елегантните обувки от сива кожа. Светлорусата коса беше прибрана на кок, разтеглените в хладна усмивка устни имаха цвета на бледа роза. На лявата китка се поклащаше тежка златна гривна — единственото й украшение. Изглеждаше стройна и елегантна — такава, каквато трябва да бъде салонната управителка на заведение от ранга на „Пул Марин“…
Стените зад гърба й бяха покрити със златисти тапети, медната повърхност на дългия бар меко проблясваше под дискретната светлина на полилеите. В дъното се виждаше малък подиум, по масите горяха дебели ароматизирани свещи. Изпълнено с виетнамски произведения на изкуството, заведението силно наподобяваше новите и скъпи ресторанти, които никнеха като гъби в Сайгон.
— Не съм дошъл да вечерям — промърмори Никълъс и с учудване установи как атмосферата зад гърба на младата жена придобива нови, подобни на пещера измерения. Това вероятно се дължи на майсторската игра с осветлението, съобрази той.
Хонико беше на около тридесет години, но тъмните, леко издължени очи я правеха да изглежда някак по-възрастна и по-мъдра. От цялото й поведение се излъчваше самоувереност, очевидно беше от хората, които знаят как да излязат и от най-заплетената ситуация.
— Не приличате на пътуващ търговец — отбеляза тя. — Ние нямаме просрочени плащания, следователно не сте и данъчен агент… — направи малка пауза, очите й леко се разшириха. — Да не би да сте ченге?
— Какво би търсило едно ченге в подобно заведение? — контрира Никълъс.
— Нямам представа.
— Искам просто да пийна нещо — поясни Никълъс, без да се отмества от прага.
Жената кимна с глава и тръгна към бара:
— Бира или нещо друго?
Беше достатъчно умна да съобрази, че едва ли ще го прогони.
— Нека бъде бира…
Никълъс се настани на едно от високите столчета пред бара и загледа дългите й пръсти, които сръчно измъкнаха от хладилника две бутилки „Кирин Ичибан“. Капачките изпукаха, едната бутилка се плъзна към него, а другата остана на мокрия плот пред нея.
— Отдавна ли сте тук?
Тя вдигна глава:
— За мен ли питате, или за ресторанта?
— Което си изберете.
— Заведението е отворено от три месеца, но почти година преди това беше в реконструкция.
— Ваше ли е?
Тя се засмя, гласът й придоби приятно модулиран оттенък:
— Не, за съжаление. Но не мога да се оплача, заплащането ми е добро…
— Съмнявам се, че ви задоволява…
— Как странно се изразявате — въздъхна тя, но усмивката остана върху лицето й. — Предполагам, че имате право… Парите никога не стигат.
— Познавате ли човек на име Ван Трък? Нгуен Ван Трък…
— Това е виетнамско име…
— Да.
Веждите й леко се присвиха, мозъкът й усилено работеше.
— Сред редовните ни клиенти има двама виетнамци, но имената им са други…
— Сигурна ли сте? Във Виетнам името Нгуен се среща толкова често, колкото Джо Смит в Америка…
— Може, но на мен не ми говори нищо — тръсна глава тя и отмести бирата си. — А вие все пак сте ченге!
— Ван Трък ми дължи пари. Вървя подире му чак от Сайгон…
Вратата се отвори и в залата влезе човек с работни дрехи, който тикаше пред себе си количка с безалкохолни напитки. Хонико се извини, подписа фактурата и подвикна към задната част на заведението. Оттам се появи прегърбен японец с навити ръкави и мръсна престилка, който побърза да изтика количката към склада.
— Ако вашият човек се появи, няма да пропусна да му кажа, че го търсите — извърна се жената към Никълъс. Желаете ли нещо друго?