Авемпарта

- Кой е там? - от ъгъла на стъпалата надникна глава. Новопоявилият се мъж бе свещеник, ако можеше да се съди по вида му. Носеше черно расо с пурпурна лента, която висеше от двете страни на врата му. Косата му бе рядка и от мястото си Ариста можеше да види зараждащата се пле-шивина - остров сред сивеещата коса. Онзи държеше фенер над главата си и присвиваше объркано очи към нея.

- Коя си ти? - запита той с неутрален тон. Не беше нито заплашителен, нито приветстващ, просто любопитен.

Тя се усмихна притеснено:

- Казвам се Ариста. Ариста от Меленгар.

- Ариста от Меленгар? - каза той замислено. - Мога ли да запитам какво правиш тук, Ариста от Меленгар?

- Честно? Аз... се надявах да се изкача до върха на кулата, за да видя гледката. За първи път съм тук.

Свещеникът се усмихна и започна да се кикоти.

- Значи разглеждаш забележителностите, така ли?

- Да, предполагам.

- А господинът с теб - и той ли?

- Той е моят телохранител.

- Телохранител? - мъжът спря да се приближава. - Всички млади жени от Меленгар ли имат такава защита при пътуванията си?

- Аз съм принцеса на Меленгар, дъщеря на покойния крал Амрат и сестра на крал Олрик.

- Аха! - каза свещеникът, влизайки в стаята и завивайки към тях. -Така си и мислех. Били сте част от кервана, който пристигна тази вечер, дамата с епископа на Медфорд. Видях кралската карета, но не знаех кой се вози в нея.

- А ти си? - запита тя.

- О, да, съжалявам. Аз съм монсеньор Мъртън от Гхент, роден и израснал в близкото селце на име Ибертън, на един хвърлей от Ерванон. Изобилства от риба. Баща ми бе рибар, впрочем. Ловяхме целогодишно, мрежи през лятото и въдици през зимата. Научи човек да риболовства и той никога няма да огладнее, винаги съм казвал. Предполагам и заради това дойдох тук, ако разбирате какво имам предвид.

Ариста се усмихна любезно и хвърли поглед към каменната врата.

- Съжалявам, но тази врата не отвежда навън и се страхувам, че не можете да се качите на върха - той повдигна глава към тавана и каза с приглушен глас: - той живеем там.

- Той?

- Негово Светейшество, патриарх Нилнев. Последният етаж на кулата е неговото убежище. Понякога идвам тук просто да поседя и да слушам. Когато е тихо и няма вятър, понякога може да го чуеш как се движи. Веднъж помислих, че съм го чул да говори, но може и да ми се е причуло. Все едно самият Новрон е горе. Все пак знам откъде се открива хубава гледка. Елате с мен.

Монсеньорът се обърна и заслиза обратно по стълбите. Ариста погледна за последно към вратата, сетне го последва.

- Кога слиза той? - попита тя. - Патриархът.

- Не го прави. Поне аз не съм го виждал. Той прекарва дните си в изолация - в единение с Всемогъщия.

- Ако никога не се появява, откъде знаеш, че наистина е там?