Миг преди никога

— Стоях край ринга осемгодишен и гледах като хипнотизиран как двама души се бият помежду си, а през цялото време чувах баща ми да говори до мен, надвиквайки тълпата: — Те не се страхуват от нищо, сине — казваше той. — И всичките им движения са пресметнати. Правят едно движение и то е сполучливо, или не, но научават по нещо от всяко движение, от всяко решение.

Андрю улавя за миг погледа ми, усмивката му изчезва и лицето му приема обичайния си израз.

— Той ми казваше, че истинският боец никога не плаче, никога не позволява тежестта на някой удар да го повали. С изключение на последния удар, неизбежния, но дори и тогава те, бойците, си отиват като мъже.

Аз вече също не се усмихвам. Мога да кажа точно какво става в този момент в главата на Андрю, но и двамата оставаме сериозни. Искам да го попитам дали се чувства добре, защото очевидно не е, но ми се струва, че моментът не е подходящ. Чувствам се странно, защото не го познавам достатъчно добре, за да се ровя в чувствата му.

Не казвам нищо.

— Вероятно ме мислиш за някакъв капут — казва той.

Премигвам от изненада.

— Не — отговарям. — Защо казваш това?

Той веднага прави отстъпление и омаловажава сериозността на въпроса си.

— Ще го видя, преди да хвърли топа — продължава Андрю и използваният от него израз малко ме шокира, — защото така се прави, нали? Така е прието, нещо като да кажеш „наздраве", когато някой киха, или да попиташ някого как е прекарал уикенда, когато всъщност изобщо не даваш и пукната пара за това.

— По дяволите, от къде идва всичко това? —

— Човек трябва да живее в настоящето — казва той и аз оставам изумена, без да го показвам. — Не мислиш ли?

Накланя глава на една страна и отново ме поглежда.

Трябва ми малко време, за да се опомня, но дори и тогава не съм сигурна какво да кажа.

— Да живееш в настоящето — повтарям аз думите му, а същевременно мисля за собственото си убеждение, че трябва да се живее в настоящето. — Предполагам, че си прав.

Но продължавам да се питам какъв смисъл влага той в това.

Изправям гърба си в облегалката и повдигам малко глава, за да го погледна по — внимателно. Внезапно изпитвам голямо желание да узная всичко за убежденията му. Да знам всичко за него.

— Какво означава за теб да живееш в настоящето?

Забелязвам, че повдига вежди за миг и изражението му се променя. Изненадан е от сериозността на въпроса ми или от степента на интереса ми към темата. А може би и двете.

Изпъва гърба си и също повдига глава.

— Прекаленото мислене и планиране са глупости — казва той. — Когато мислиш постоянно за миналото, не можеш да се придвижваш напред. Като прекарваш прекалено много време в планиране на бъдещето, ти просто се връщаш назад или оставаш на едно и също място през целия си живот — вглежда се внимателно в мен. — Живей за момента така — казва многозначително, — все едно, че всичко е както трябва, не се натягай, ограничи лошите си спомени и ще стигнеш там, закъдето си тръгнат, много по-бързо и с много по-малко препятствия по пътя.