Миг преди никога
- Автор: Редмерски Джесика
- Серия: Миг преди никога #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542815891
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Миг преди никога». Краткое содержание книги:
Дали пък няма да се окаже, че не е примамка за затвора, защото непълнолетните момичета, когато искат да излъжат за възрастта си, обикновено странят всячески от тази тема. Сега вече се надявам, че може да е напълно законна. Ами да, много ми се иска да е...
— Двадесет и пет — отговарям аз. — А вие? — изведнъж спирам да дишам.
— На двадесет — отвръща тя.
Замислям се за момент със свити устни върху отговора й. Все още не съм сигурен дали не ме лъже, но може би като прекарам повече време с нея през това пътуване, което като че ли ни събра, ще разбера истината.
— Ами радвам се да се запозная с вас, двайсетгодишна Кам, кратко от Камрин, пътуваща за Айдахо на гости на сестра си, която току — що е родила.
Усмихвам се. Разговаряме още няколко минути — осем, за да бъда точен, — за това — онова и аз успявам да я поизнервя още малко, защото с тази нейна нахакана уста си го заслужава.
Всъщност мисля, че начинът, по който се отнасям към нея, й харесва. Мисля, че има някакво привличане. Въпреки че е малко, но го усещам. И причината наистина може да е начинът, по който изглеждам — по дяволите, точно сега дъхът ми вероятно мирише на задник, а и днес не съм вземал душ. Ако ще е заради вида ми, за разлика от повечето момичета, които са ме харесвали, тя вече ме отхвърли. Не пожела да седя до нея в автобуса. Не се поколеба да ми каже да намаля музиката, и то доста рязко при това. Вкисна се, когато я заподозрях, че има Бийбър треска (от нея и аз се вкисвам, но такова ни е обществото), а освен това имам чувството, че изобщо няма да се поколебае да ме изрита в топките, ако си позволя да я докосна по неприличен начин. Не че бих го направил. В никакъв случаи. Обаче е добре да знам, че е от тези.
Да, по дяволите. Харесвам това момиче.
Качваме се в автобуса и аз отново пропълзявам на мястото си, като оставям краката ми да стърчат на пътеката, а после виждам нейните бели обувки за тенис също да се подават и се усмихвам при мисълта, че ме намира за достатъчно интересен, за да приеме идеи от мен. Двадесет минути по — късно проверявам какво прави и точно както очаквах, здравата е заспала. Засилвам музиката и слушам, докато също заспивам, а на следващата сутрин се събуждам много преди нея.
Тя наднича през облегалката, а аз се усмихвам и й махам с пръст.
На дневна светлина е дори още по — хубава.
Осем
— След десет минути ще напуснем тази консервна кутия — казвам аз.
Андрю се усмихва, надига се от облегалката и сваля слушалките.
Не съм съвсем сигурна защо почувствах нужда да му кажа.
— По — добре ли спа? — пита той и затваря ципа на сака си.
— Всъщност да — отвръщам аз и опипвам врата си. Този път мускулите не ме болят. — Благодаря за неволната идея.
— Винаги съм на твое разположение — казва той и широко се усмихва. — Денвър ли? — пита Андрю и въпросително ме поглежда.
Предполагам, че ме пита дали това е следващата ми спирка.
— Ами да, дотам има почти седем часа път.
Андрю клати глава и изглежда също недоволен от дългото пътуване като мен. Десет минути по — късно автобусът спира на автогарата в Гардън сити. На нея има три пъти повече хора, отколкото на предишната автогара, и това ме безпокои. Пробивам си път до поредния автобус и заемам първото свободно място, което виждам, защото местата се заемат много бързо. Андрю завива бързо зад един ъгъл под надпис, който сочи към района на автоматите, и след малко се връща с една кутия сода „Маунтин Дю" и пакет чипс.
Сяда до мен и отваря кутията със сода.
— Какво? — пита той и ме поглежда.
Не бях забелязала, че го наблюдавам с отвращение как гълта жадно содата.
— Нищо — казвам и поглеждам встрани. — Просто ми изглежда доста гадна. Чувам го да се смее тихо до мен и да отваря пакета с чипса.
— За теб изглежда доста работи са гадни.
Отново го поглеждам и слагам сака в скута си.
— Кога за последен път си ял нещо, от което има по — малка вероятност да си докараш инфаркт?
Той схрусква още един чипс и го преглъща.
— Ям това, което искам. Ти да не си една от онези нафукани вегетарианки, които се оплакват, че страната затлъстява от бързата храна?
— Не, не съм — отвръщам аз, — но мисля, че тези нафукани вегетарианки може би са прави.
Той глътва още два чипса, отпива нова голяма глътка сода и пак ми се усмихва.
— Бързата храна не прави хората дебели — казва Андрю, като продължава да дъвчи. — Хората сами правят избора си. Заведенията за бързо хранене просперират заради глупостта на американците, които предпочитат да ядат храната им.