Разбитото око
- Автор: Уикс Брент
- Серия: Lightbringer #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-563-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Разбитото око». Краткое содержание книги:
Лишен от закрилата на баща си, Кип Гайл се изправя срещу майстор на сенчестите интриги — неговият дядо иска да посочи следващия избраник за Призма и да притежава истинската власт. И макар че му помагат Тея и Карис, Кип трябва да надмине себе си в хитроумието, за да оцелее в сблъсъците между благородници, религиозни секти, бунтовници и един възраждащ се орден на потайни убийци, който се нарича Разбитото око.
Тъкмо се опомняше от смеха си и Шибаняка го напсува, като му даде поредната възможност да разбере и неговия прякор. Гавин пак се разсмя гръмогласно.
Накрая тяхната надзирателка Каишката използва инструмента, на който пък бяха нарекли нея, за да го укроти.
Гребеше. Можеше да подрежда видовете болка в каталог, но дори това беше досадно. Другите роби бяха по-интересни от прежулването, пришките, схванатите и сгърчени мускули.
Шибаняка беше по-услужлив от Оролам, а и по-приказлив. Гавин бе чувал мнозина да казват, че моряците псували непрекъснато, но обикновено преувеличаваха. Нещо не беше наред в главата на Шибаняка, той просто бълваше поток от псувни денем и нощем, но не го правеше съзнателно. А сега се хилеше на Гавин.
— Битка — каза му и изсумтя. Ченето и шията му потръпваха. — Дават ни знак, за да се напънем здраво, когато е нужно.
И пак започна да псува шепнешком, сякаш от това му олекваше.
— Ще ни свалят ли веригите? — попита Гавин, докато гребеше неспирно. — Сещаш се — може да потънем?
Не говореше сериозно. Почти.
— Победа или смърт! — кресна Каишката.
— Греби към ада! — изреваха в отговор робите.
Напрягаха се още по-усилено в ритъма на тъпаните. След по-малко от минута им се струваше, че летят по вълните. Надзирателката отскочи до горната палуба и се върна.
— Скъсихме разстоянието до една левга. Вятърът е лош. Двайсетина минути, ако не престанат да ни бягат. — Тя прихна. — Трети, Четвърти, Пети — ако този път не приберете веслото докрай преди удара, по пет каиша за всеки.
— Ама трябва да предупредиш навреме — оплака се Номер три.
Гавин очакваше, че онзи всъщност вече си е заслужил каиша с тези думи, но надзирателката беше в добро настроение.
— Що за кораб? — попита Номер три.
— Аборнейска галера.
Мърморене. Лоша новина.
— Колко натоварена? — попита друг.
— Стои високо във водата.
Псувни. Ако капитанът на преследваните си разбираше от работата, краят на гонитбата опираше до въпроса чии роби са по-добри… или ще бъдат насърчени по-убедително. Предимно с камшик. Щом галерата не беше чак толкова натоварена, значи оставаше по-бърза от обикновено, а и нямаше да има много богата плячка, ако я догонеха. Най-лошият случай и за екипажа, и за гребците.
— Рибки, готови ли сте да плувате? — нададе вопъл Каишката.
— До ада и обратно! — изреваха гребците не особено въодушевено.
— Гребете!
По даден знак тъпаните задумкаха още по-припряно.
Гавин се бореше с веслото. При всяко загребване ставаха, при връщането на веслото сядаха, отново и отново. На този ангарски кораб бе добавена дреболия, нечувана никъде из Лазурното море според един от мъжете, който преди това бил роб на рутгарски кораб — опора за ходилата под наклон, която даваше възможност на гребците да влагат цялата сила на краката си. Така ставало по-лесно според него. Така ставаха по-бързи, рече си Гавин.
— Бягат! — извика Каишката ликуващо. — Хайде, момци, да видим могат ли да се надбягват с нас!
Поддържаха все същата лудешка скорост. След две минути тя се върна от палубата.
— Настигаме ги. Няма как да се отърват от нас!
Робите се развикаха сдържано.
— Ъ-ъ… по две чашки… ъ-ъ… силно вино за първите… ъ-ъ… шест скамейки довечера! — изпелтечи Шибаняка. Изреди дванайсет псувни, сякаш бе задържал напора им, за да избута от устата си цяло изречение. — Или смърт!
Разсмя се.
Само за първите шест скамейки — седящите по-назад имаха причина да се държат добре и да се надяват на повишение. Поредната ангарска традиция сред многото, които Топчията бе запазил, след като си присвои кораба и екипажа. Ангарците измисляха какви ли не начини да насърчават робите си. Гавин се питаше дали са по-свестни, по-хитри или просто не им стигат робите.
„Карис, мъча се сред безумци ѝ убийци.“
„Не е ли почти същото при нас?“ — отвърна тя в ума му.
Колко я обичаше…
„Карис, може ли да ме смениш за малко на веслото?“