Искам те обесен

Когато беше осемгодишен, стиснал в ръка бележника си, той гордо влезе в дома им в Куинс. Баща му, химик от „Бруклин Газ“, седеше с безизразно лице на дивана в хола и четеше последния брой на „Кемикъл енд Енджиниъринг Нюз“. Джак му подаде бележника си и писмо от директора на училището. В бележника имаше само отлични оценки. Писмото препоръчваше Джак да продължи образованието си. Баща му се намръщи.

— Ти не си по-добър от другите. Престани да се перчиш.

Сетне продължи да чете списанието.

Когато стана на дванайсет, баща му го научи да играе шах. Всяка съботна вечер двамата изиграваха по една партия. Това бяха единствените мигове, които прекарваха заедно. През цялото време мълчаха. След година Джак спечели за пръв път. Следващата събота отново спечели. Баща му повече не игра шах с него.

Разреши му да кандидатства само в Сити Колидж в Ню Йорк. Не му позволи да се опита да влезе в някой от по-престижните колежи, които учителите му бяха препоръчали. След часовете Джак пътуваше до Ню Джърси и работеше като докер, изкарвайки пари за обучението, учебниците и всекидневните си разходи. От тези надници баща му отделяше сума за квартира и храна. Никога не обсъждаха оценките на Джак.

Дипломира се на двайсет и една година. Майка му дойде на церемонията. Баща му не присъства. Джак вече бе приел първото назначение, което му предложиха. И оттогава дори и през ум не му мина да смени компанията.

Когато стана на трийсет и осем, както вървеше на изток по Седемдесет и осма улица, двама бандити с ножове го заплашиха. Джак вдигна ръце, учтиво им каза в кой джоб е портфейлът му и отмести поглед, докато му го взимаха. И за да няма неприятности, той не съобщи на полицията за инцидента.

А сега, на четирийсет и две години, след дванайсетчасов сън, предизвикан от хапче приспивателно, Джак Тафт си спомни какво бе направил предишната нощ и помисли, че е полудял.