Жената жерав
- Автор: Несс Патрик
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“
- ISBN: 978-954-2908-64-7
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жената жерав». Краткое содержание книги:
На следващия ден мила и завладяваща жена влиза в студиото му за предпечат. Изведнъж цял нов свят се отваря пред ДЖордж и една вечер тя започва да му разказва най-невероятната история.
Остроумен, романтичен, магически и забавен, романът Жената жерав е химн на творческото въображение и празник на разрушителната и изкупителната сила на любовта.
— Американец — довърши тя и се облегна назад на стола си. — Значи и твоят дом е другаде, а?
Тя разказа, че е започнала да изработва апликациите по време на пътуванията си. Боите и четките били твърде трудни и скъпи за пренасяне от място на място и тя отначало започнала да използва местни платове — коприна или вълнено сукно, или каквото там било под ръка — а после преминала, повече или по-малко случайно, към птичите пера, след като се натъкнала на сергия за пера на пазара в Парамарибо или във Виентян, или в Кито, или пък може би в Шангрила, и там продавали пера във всички цветове, които човек можел да си представи, че и отвъд, някои били толкова невероятно пъстри, сякаш никога не са принадлежали на животно от нашия свят.
— И като се замисля от сегашна гледна точка — продължи Кумико, — не беше за вярване, че попаднах на такава сергия. Перата се съхраняват трудно и са много скъпи. Но ето ти на, стояха пред очите ми, набодени край бедния продавач в палещата жега. Бях омагьосана. Купих толкова, колкото можех да нося, а когато се върнах на следващия ден, сергията я нямаше.
После пийна от ментовия си чай — странна комбинация с печеното говеждо, но тя упорито беше отклонила всички покани за чаша червено вино, същото вино, което Джордж отчаяно се опитваше да не пие твърде бързо.
— Апликациите ти са… — почна отново той и пак засече.
— Още едно изречение, което не можеш да довършиш.
— Не, просто щях да кажа, че са… — думите отново го подведоха. — Просто те са… — на лицето й имаше усмивка, малко плаха в очакване на критична забележка върху работата й, плаха, но красива, така красива, така красива и блага, и някак взряна безстрашно право в Джордж, така че да става, каквото ще, реши той и довърши:
— Когато ги гледам, сякаш виждам късче от душата си.
Очите на Кумико се разтвориха широко.
Но тя не му се присмя.
— Много си мил, Джордж — отвърна, — но грешиш. Когато ги гледаш, виждаш късче от моята душа — после въздъхна. — Късче от моята все още незавършена душа. На апликациите ми им липсва нещо. Почти такива са, каквито трябва да бъдат, но… нещо липсва.
След това се загледа в чашата си с чай, сякаш онова, което липсваше, се криеше на дъното й.
Тя беше невъзможна. Невъзможно красива, невъзможно беше и това, че разговаряше с него, беше така невъзможно реална, че какво друго можеше да представлява тя самата, освен сън? Нозете й сигурно се носеха на сантиметър над земята. Ако я докоснеше, кожата й щеше да се окаже от стъкло и да се пръсне на парчета. Ако се вгледаше отблизо в ръцете й, щеше да види, че са прозрачни, така прозрачни, че през тях ще може да се чете.
Импулсивно Джордж посегна и взе ръката й в своята. Тя не се възпротиви и той огледа дланта й от всички страни. Не откри нищо необикновено, разбира се, това беше просто ръка (но нейната ръка, нейната) и, сконфузен, я постави леко обратно върху покривката на масата. Кумико обаче не го пусна да се отдръпне. Разгледа неговата ръка по същия начин, вгледа се в грубата кожа на дланите, в космите, така отблъскващо пораснали върху горната част на пръстите, в ноктите, гризани до кръв в продължение на твърде много десетилетия и в момента свили се до малки надгробни плочи, потънали дълбоко в плътта.
— Съжалявам — каза той.
Кумико нежно пусна ръката му и посегна към малкия куфар, оставен до стола й. Извади от него апликирания жерав на Джордж — още в ателието го беше помолила да й го даде. Поддържа го, положен върху дланта й.
— Чудя се дали бих могла да си позволя една нахална постъпка — каза.
Следващият ден беше някакъв кошмар. Прибирането на погрешно изпратените небесносини тениски с котетата се оказа изненадващо трудно, защото участниците в ергенското парти на Брукмън също така изненадващо си ги бяха харесали и не искаха да ги връщат.
— Кажете ми, има ли нещо по-смешно от десетима офицери, облечени в плътно прилепнали светлосини тениски с коте, което си бие чекии? — беше попитал самият Брукмън по телефона.
Джордж веднага се сети за куп по-смешни неща.
— Ами работата е там, че клиентките от моминското парти на О’Райли някак си разчитат да си ги получат. Всяка тениска е персонализирана и…
— Видяхме! Вече разпределихме момичешките прякори помежду си. На кума дадохме „Цицораната“ — направо му лепна.
Историята приключи с това, че Джордж се обади на едно близко студио за печат върху тениски, направи спешна поръчка, която плати на безбожна цена от собствения си джоб и в края на краищата поднови сините тениски за моминското парти, молейки се момичетата да не са си резервирали билети за Рига в последния момент. Междувременно Мехмет симулираше стомашен вирус, за да си тръгне по-рано — номер, който редовно разиграваше всеки петък следобед, а Джордж прекара целия ден в безпомощни вътрешни мъки предвид факта, че Кумико все още не разполагаше с мобилен телефон, който да работи на британска територия, така че нямаше начин нито да й звънне или да й прати есемес, нито да се вманиачава по мисълта кога да й звънне или да й прати есемес, нито да се вманиачава по мисълта дали да й звънне или да й прати есемес, докато най-сетне увисна на ръба на пълния нервен срив, защото в края на краищата разполагаше само с нейното снощно обещание, че ще се видят отново.