Един по един
- Автор: Картер Крис
- Серия: Robert Huntur #5
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-260-0
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Един по един». Краткое содержание книги:
С тези мисли Робърт Хънтър разглежда фотографии от пресен случай на убийство, когато телефонът звънва. От отсрещната страна не се представят, а принуждават Хънтър да посети някакъв интернет адрес. На екрана се появява зловеща картина. Потресени, полицаите в екип с ФБР безрезултатно се опитват да проследят по електронен път първоизточника на този кошмар. Но убиецът не е аматьор и умело въвлича Хънтър в демоничната си игра.
Следват още анонимни обаждания. Още адреси. Още набелязани жертви, за които куршум в тила е само избавление.
Още с първия си роман „Хамелеонът се завръща“ Крис Картър влезе в листата на големите криминални автори. Телеграфният стил, подправен с много напрежение, и изобретателните му герои са негова безусловна запазена марка.
„(Усмихнато личице с изплезен език) Но трябва да се върна у дома до четири, иначе здраво ще загазя.“
„Не се тревожи, Луси. Никой няма да разбере. Това ще бъде нашата малка тайна (личице със затворени с цип уста).“
„Добре. Ха-ха. Чао, Боби. Ще се видим в понеделник.“
„(Четири усмихнати личица) До понеделник, Луси. Целувки.“
Те прекъснаха чата.
— Пфу — възкликна Мишел, отмести стола си от бюрото и размаха ръце във въздуха, сякаш получаваше пристъп. Правеше го винаги, когато приключеше разговор с „Боби“. — Проклет извратеняк.
Хари се усмихна.
— Добре ли си?
Тя кимна.
— Да. Радвам се, че скоро всичко ще свърши.
— Абсолютно.
— Искам да бъда там в понеделник, да го погледна в очите и да му сложа белезниците на ръцете.
— И аз.
— Искам да видя изражението му, когато разбере, че аз съм „Луси“.
— Хей, шефке, може ли да дойдеш да видиш нещо? — попита друг агент от отдела, който следеше някои от краулерите им.
— Какво има, Джейми?
— Не съм сигурен, но съм убеден, че ще искаш да го видиш.
24.
Жената изглеждаше на двайсет и няколко години, с дълга, права, изрусена коса, която беше влажна, вероятно от пот. Имаше овално лице, пълни устни и дълбоки сини очи. Несъмнено беше плакала. Имаше малка черна бенка под долната си устна. Беше средна на ръст и само по лилави бикини и същия на цвят сутиен.
Гарсия почувства, че сърцето му ускори ритъма си.
Жената беше абсолютно вцепенена. Очите й бяха широко отворени и непрекъснато се стрелкаха насам-натам, сякаш търсеха нещо. Тя постоянно въртеше глава наляво и надясно, опитвайки се да разбере къде се намира и какво й се случва. Устните й трепереха и, изглежда, й беше трудно да диша. Лежеше, но движенията й бяха ограничени, но не защото беше завързана, а защото беше затворена в нещо като прозрачна кутия от стъкло или от пластмаса, или подобен материал, но много по-малък от контейнера, който беше използвал убиецът за първата си жертва. Жената имаше само дванайсет-тринайсет сантиметра пространство от всяка страна и може би седем-осем сантиметра над главата.
— Това стъклен ковчег ли е? — Гарсия погледна партньора си, който едва забележимо повдигна рамене.
Хънтър отвори екрана на приложението за запис, което беше помолил да му инсталират от отдел „Информационни технологии“, и започна да записва предаването.
Ако стъкленият ковчег беше поставен на пода, камерата, предаваща образа, беше точно над него, сложена леко диагонално. Но детективите виждаха жената само до кръста. Краката й бяха извън кадър.
Жената изпадна в паника и като обезумяла започна да удря с юмруци и да рита стъклените стени, които обаче бяха твърде дебели. Тя се разпищя с всички сили. Вените на врата й сякаш щяха да се пръснат, но двамата детективи не чуваха звук.
— Какво е това? — попита Хънтър и посочи екрана.
Едва тогава Карлос забеляза края на нещо, което приличаше на голяма черна тръба, дванайсет-тринайсет сантиметра в диаметър, прикрепена за едната страна на стъкления ковчег.
Карлос присви очи и се втренчи в екрана.
— Не знам. Може би отдушник.
— Добре — каза мъжът по телефона. Гласът му прогърмя от високоговорителя и изпълни стаята с още по-голямо напрежение. — Какво ще кажеш, детектив? Да започнем ли шоуто? Този път обаче правилата са променени. Гледай екрана.
Изведнъж най-отдолу на картината се появи думата ВИНОВНА, написана с главни букви. Секунда по-късно на половината разстояние от долния десен ъгъл се появи думата ПОГРЕБАНА, последвана от нула и зелен бутон. Точно под нея се изписа думата ИЗЯДЕНА, също последвана от нула и втори зелен бутон. Буквите ВШУ и поредицата от числа 678 в горната част на екрана проблеснаха два пъти като предупреждение и после изчезнаха.
— Какво става, по дяволите? — зачуди се Гарсия.
Робърт беше затаил дъх.
— Това е гласуване.
— Какво?!
Мъжът по телефона се засмя. Чуваше ги, докато разговарят.
— Брей, бързо схващаш, детектив. Напълно заслужаваш славата си. Да, гласуване е. Защото този път сме на живо по интернет.
Карлос неспокойно прокара пръсти по дългата си коса.
— Много мислих — продължи непознатият — и реших, че ще бъде много по-забавно, ако позволим и на други да участват, не смяташ ли? Ето защо днес всеки, който гледа, може да гласува. Трябва само да натисне бутона. — Той млъкна за ефект. — И ето как ще го направим, детектив. Печели първият метод на умъртвяване, който получи хиляда гласа. Звучи забавно, нали?