Малка звезда
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стела Джелепова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Малка звезда». Краткое содержание книги:
Беше забравила колко много куплети има. Трябваше да се измъкне навън преди края на песента. Това може би беше последният куплет. Но докато вцепенените ѝ пръсти търсеха ключа, Юлия Сесар се смили над нея и подхвана нова строфа.
Лайла завъртя ключа, натисна бравата и се претърколи навън в летния ден. Лежеше по гръб на бетонната алея пред гаража и се взираше в небесата. Обливаха я нови и нови вълни на гадене и световъртеж; тя обаче гледаше зелените листа на липата пред светлосиньото небе, по което се плъзгаше по някое отделно облаче.
Чу се забързано пращене и потропване и една катерица притича надолу по ствола, спря се и се заслуша в музиката откъм гаража; разнесоха се последните тонове на песента и катерицата се скри от другата страна.
Малкото възвърнала се сила у Лайла ѝ стигна да бутне вратата на гаража с крак, за да не слуша новия анекдот на комика. После остана да лежи неподвижно и да диша, да диша.
След десет минути успя да се понадигне. След още десет минути се добра до гаража и загаси двигателя, отвори широко всички врати и махна маркуча. Докато вървеше към къщата и влачеше маркуча след себе си като опитомена змия, я споходи една мисъл.
Не беше разтълкувала правилно знака. Не последното ѝ откритие беше важно. А първото.
Първото място, където беше потърсила, бе шкафът с грамофонните плочи. Нещо я бе подтикнало да погледне първо там. Много добре помнеше как сред десетките сингли беше мернала именно „Ани от Амьорка“.
Тогава не се беше замислила. За разлика от сега.
Въпреки всичко имаше някаква утеха и нещо, което никога нямаше да ѝ измени. Нещо, което ѝ беше толкова близко, че не го бе забелязала. Музиката. Песните. Плочите. Песента на Юлия Сесар не носеше никакво послание; нейното изпълнение обаче носеше; и то беше много просто: „Не се предавай.“
Лайла пусна маркуча от прахосмукачката в килера и отиде при шкафа, за да вземе „Ти си пролетен вятър в април“ на Сванте Туресон. Щеше да го слуша. А после щеше да слуша нещо друго.
В началото на октомври Ленарт вече трудно издържаше. Не че имаше нещо против шлагерите или класиките от „Свенсктопен“, но мили Боже, малко мярка! От сутрин до вечер Сив Малмквист, Ласе Льондал и Муна Весман.
Де Лайла да подбираше поне малко и да си пускаше например някои от много по-стойностните композиции на Петер Химелстранд, но не! Слушаше каквото ѝ падне и каквото намереше в огромната им колекция. Можеше да има час спокойствие със, да кажем, Турщейн Бергман, но веднага след него прогърмяваше Тува Каршон с някой некадърен кавър на германски шлагер. Ленарт седеше в кухнята и се мъчеше да се успокои със „Снощи сънувах“ а веднага след това му се налагаше да бяга и да се спасява от „Ако щеш, вярвай“.
Една-единствена причина го спираше да не загуби самоконтрол и да не метне проклетия грамофон през прозореца — Лайла беше щастлива. Ленарт отдавна нямаше нищо против тя да е щастлива, но и отдавна му липсваха енергия или обич да се опита да я направи щастлива. А сега тя сама се грижеше за това.
Не беше някакво бурно щастие; по-скоро постоянна душевна усмивка, която водеше до това, че например — през паузите между плочите — на Лайла ѝ се занимаваше с готвене или чистене. Тъй че му оставаше само да стиска зъби, докато Анита Линдблум за трети път в един ден започнеше да вие: „Тааа-къъъв е животът.“ Струваше си.
Освен това Ленарт беше започнал да прекарва доста време в мазето, където шведските хитове долитаха като далечен шепот. Музикалната култура на момиченцето трябваше да се разшири; Ленарт се сдоби с преносим плеър и започна да му пуска класическа музика.
Първият му избор беше едно от любимите му произведения — „Пролетна соната“ във фа мажор за цигулка и пиано от Бетовен. Беше решил да започне простичко със сонати за пиано и цигулка, а после плавно да премине на струнни квартети и накрая цели симфонии. Да представи инструментите един по един, така да се каже.
Дълго щеше да помни реакцията на момиченцето при запознанството му с музиката от висока категория. То стоеше в кошарата си, както обикновено смучещо въженцето с четирите възела, когато Ленарт натисна play.
Момиченцето замръзна при красивите първи трели на цигулката и предпазливата подкрепа на пианото. А щом ролите се смениха и пианото повтори мелодията на цигулката леко като пролетен ручей, детето взе да се поклаща, като се взираше в празното пространство с изражение на нещо средно между възторг и ужас.