Скандинавска митология

Те подскочили и протегнали ръце, а остриетата проблеснали на слънцето.

Последвали пръски и алено шуртене на слънчевата светлина и телата на робите се сгърчили, потрепнали и едно по едно паднали на прясно окосената трева. Один пристъпил над телата на великаните, взел точилото на боговете и го сложил в торбата си.

Всеки от деветимата великани умрял с гърло, прерязано от острието на другаря си.

Один отишъл в замъка на Бауги, брата на Сутунг, и поискал подслон за една вечер.

— Името ми е Болвъркър — казал той.

— Болвъркър — повторил Бауги. — Мрачно име. Означава „причинител на ужасни неща“.

— Само за враговете ми — отговорил човекът, който нарекъл себе си Болвъркър. — Приятелите ми оценяват това, което правя. Мога да върша работата на девет души, работя неуморно и без да се оплаквам.

— Ще ти дам подслон за тази нощ — въздъхнал Бауги. — Но идваш при мен в тежък ден. Вчера бях богат човек с много поля и деветима роби, които да ги засяват и да събират реколтата, да работят и да строят. Тази вечер все още имам полята си, но всичките ми работници са мъртви. Избили са се един друг. Не знам защо.

— Наистина тежък ден — казал Болвъркър, който бил Один. — Не можеш ли да намериш други работници?

— Не и тази година — отговорил Бауги. — Вече е пролет. Добрите работници работят за брат ми Сутунг, а много малко хора идват по тези места просто ей тъй. Ти си първият пътник, който ми иска подслон и храна от много години.

— И имаш късмет, че стана така. Защото аз мога да върша работата на девет души.

— Ти не си великан — отговорил Бауги. — Ти си един дребосък. Как би могъл да вършиш работата на един от слугите ми, да не говорим за деветимата?

— Ако не успея да върша работата на деветимата ти слуги, тогава няма нужда да ми плащаш — казал Болвъркър. — Но ако успея…

— Да?

— Дори и в най-далечните земи сме чували разкази за невероятната медовина на брат ти Сутунг. Казват, че всеки, който пие от нея, получава дара на поезията.

— Вярно е. Когато бяхме млади, Сутунг не беше поет. Аз бях поетът в семейството. Но откакто се върна с медовината на джуджетата, той стана поет и мечтател.

— Ако работя за теб и сея, строя и събирам реколтата ти, и върша работата на деветимата ти слуги, ще искам да опитам медовината на брат ти Сутунг.

— Но… — сбърчил чело Бауги. — Тя не е моя, за да ти я дам. Медовината е на Сутунг.

— Жалко — отговорил Болвъркър. — Тогава ти желая късмет в прибирането на реколтата тази година.

— Чакай! Вярно, че не е моя. Но ако направиш това, което казваш, ще отида с теб при брат си Сутунг. И ще сторя всичко, което мога, за да ти помогна да опиташ медовината му.

— Тогава се договорихме — казал Болвъркър.

Никога не били виждали по-усърден работник от Болвъркър. Той се трудел повече не от девет, а от двадесет души. Сам отглеждал животните. Сам прибрал реколтата. Грижел се за земята и тя му се отплатила многократно.