Червения рицар

Никой не спря атаката им и рицарите прочистиха земите около Замъка на моста, като направиха пълна обиколка около стените му и избиха всички създания от Дивото, които не побягнаха от пътя им. По-дребните блатници се придвижваха с краткотрайни прелитания или лежаха във високата трева, където трудно можеха да бъдат открити. През това време по-едрите, заедно с огромните ърки, с мъка се вмъкваха в набързо изкопаните си тунели, за да се доберат до горящия пъкъл в двора на замъка за една последна битка.

Когато хората му се върнаха от северната страна на замъка, при основата на мекия насип, издигнат от блатниците-работници, който стигаше чак до върха на стената, капитанът вдигна ръка и ротата спря.

— Слизайте от конете! — извика той. Слънцето преминаваше зенита си, но още беше високо в небето. На запад се събираха облаци, но щеше да бъде светло още часове наред. Въпреки това опитът го беше научил, че ако не прочисти двора до мръкване, ще загуби Замъка на моста. Както и подстъпа си към краля. Ако той изобщо дойдеше.

Всеки пети прислужник грабна юздите на десет коня.

— Копия! — извика капитанът и хората му се строиха в колона в основата на насипа — рицарите бяха най-отпред, прислужниците и оръженосците — по средата, а стрелците — най-отзад.

Абатът дойде при него и му отдаде чест.

— Ние ще ви прикриваме!

Капитанът отдаде чест, докато Майкъл му подаваше тежкото копие.

— Ако не излезем преди да мръкне, считайте моста за загубен.

Абатът се прекръсти.

— Бог да е с вас, рицарю.

— Бог пет пари не дава — каза капитанът, — но благодаря за пожеланието. Всички след мен! — извика той и тръгна по новоиздигнатия насип. Почвата беше влажна и твърда благодарение на някаква течност, отделяна от блатниците, ако се съдеше по острата ѝ миризма. На стената имаше петдесетина от тях и рицарите ги посякоха.