Червения рицар
- Автор: Камерън Майлз
- Серия: Синът на предателя #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиана Велчева
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Червения рицар». Краткое содержание книги:
Капитанът беше замаян от умора и дребни наранявания, които почти напълно подтискаха чувствата му. Макар и бегло, той си даваше сметка, че игуменката е загинала. Че Грендъл, който му беше почти като приятел, е мъртъв и изяден от тварите в равнината. Че обичната му учителка се е превърнала в студен мрамор, напълно лишен от живот. Емоционално обаче бе подтиснал всичко това.
„Можете ли да се биете всеки ден?“
Знаеше, че може. Всеки ден, докато угасне слънцето.
Онази част от съзнанието му, в която приятелите му умираха, беше като болен зъб и с усилие на волята той успяваше да не прокара език върху него, нито да си помисли: „Ако победим днес, ще бъдем спасени.“ Не си го помисли, защото съсредоточаваше ума си единствено върху следващата военна хитрост, а те бяха почти на привършване.
Всичко това мина през главата му, преди новият му кон да успее да направи и два скока.
Болеше го. Всички ги болеше.
Накрая вилазката се озова в равнината под крепостта и започна да се строява в клин.
Рандъм не беше изпитвал такава умора нито веднъж в живота си и ако не носеше първокачествена броня, вече щеше да е мъртъв — чудовищата пълзяха върху мъртъвците си, за да го достигнат и по тялото му се сипеха все повече и повече удари.
На два пъти някой зад него изкрещя, че проклетите изчадия са успели да се промъкнат в кулата или да прехвърлят стената — или с помощта на закърнелите си криле, или защото това беше нова ужасяваща порода. Копиеносците зад гърба му обаче не отстъпиха.
На два пъти успя да си почине от атаките срещу вратата, но изобщо не разбра защо белите твари спряха да прииждат. Той пъхтеше, някой му подаваше вода и после всичко започваше отново. Белите блатници бяха голяма беля, едрите ърки — още по-голяма.
Един фермер, който беше или по-смел, или по-глупав от останалите, се опита да му помогне и загина в мига, в който зае мястото му, още докато приятелите му го молеха да се откаже.
— Не носиш доспехи! — извика един по-едър мъж с харндънски акцент.
Човекът не носеше броня на ръцете и краката си и жестоките крайници на чудовищата го насякоха на парчета. После блатниците го издърпаха при себе си, разфасоваха го и го изядоха — дори умиращите си отхапаха по малко.
Рандъм вече не можеше да вдига щита си. Знаеше, че е въпрос на време да го ударят по забралото или в слабините — оцеляваше единствено благодарение на късмета и оръжията на копиеносците.
Надойдоха още ърки, изкачиха ниския куп мъртъвци, без да бързат и му се нахвърлиха едновременно. В протегната му ръка се удари щит и макар че доспехите го предпазиха, той загуби равновесие и блатниците го свалиха на колене, а последвалият удар по шлема го простря на земята.
Прониза го остра болка в ходилото — някой кълцаше покрития му с броня прасец, след което го повлече през вратата, към купчината трупове. Той не можа да се сдържи и закрещя от ужас.
Внезапно го пуснаха, а отгоре му се стовари нещо тежко. Само здравината на кирасата му позволи да продължи да диша. Прониза го още по-остра болка в дясното ходило. Опита се да изкрещи, но шлемът му беше пълен с течност и той я изплю. Беше отвратителна, тъмна и горчива. Рандъм се задави и продължи да плюе, докато осъзна, че се дави в кръвта на блатниците.
Опита се да крещи.
Болката се усили.
„Йесу, ядат ме жив. Йесу, спаси ме!“
Нита Куон тичаше през гората, а слънчевият диск се издигаше високо над главата му. Сега не беше моментът да устройват клопка, искаше му се да изчакат нощта, но късната пролет бе настъпила и нямаше да се стъмни скоро.
В небето на юг проблесна яркозелена светлина, последвана от чудовищен трус.
Ота Куон се ухили.
— Това е сигналът. Нашият вожд е велик. Да тръгваме! Гоц она!
Действащият боен водач излезе на бегом пред отряда и останалите хукнаха по тревата, завивайки на изток, сподирени от сенките, хвърляни от лятното слънце.
Оставаше им още само километър и половина. Нита Куон беше силен мъж и седмици наред живееше със сосагите, но този пробег преди боя беше изтощителен, особено след като цяла сутрин готви и събира провизии. Той сведе глава, опита се да откъсне съзнанието си от болката в бедрата и дробовете си и продължи да тича.
Докато стигнат чак до източния край на огромния хребет, изминаха много мъчителни минути, но накрая Ота Куон вдигна ръка.
— Всички на земята! — извика той и войните му се проснаха във високата трева. Ота Куон се обърна към Скахас Грахо и още един воин и ги прати още по̀ на изток, а после се отпусна до Нита Куон.