Младите лъвове [bg]

Пред него стоеше Бранд — в офицерска униформа, мършав, потънал в прах и гологлав, но все пак Бранд с усмивка на лицето.

— Бранд…

— Шшт! — предупреди го Бранд и сложи ръка върху рамото му. — Допий си чашата и ме последвай.

После се обърна и излезе от бара. Християн видя през прозореца, че той застана на улицата с гръб към заведението, край което в този момент минаваше разпокъсана колона трудовашки части. Допи на един дъх коняка си и стана. Старият французин зад тезгяха отново го изгледа внимателно. Християн отмести стола, хвана велосипеда за кормилото и го подкара към изхода. При вратата неволно се обърна и отново срещна насмешливия поглед на мъничките старчески очички, които помнеха 1870 година, Вердюн и Марна. Старикът стоеше пред един плакат, отпечатан от германците на френски език, с изображението на охлюв, който вместо рога имаше американско и английско знаме и който пълзеше бавно нагоре по Апенинския полуостров. Надписът отдолу гласеше, че дори един охлюв отдавна би стигнал до Рим… „Каква дързост!“ — помисли си Християн. Старикът навярно бе окачил плаката преди няколко дни с явното желание да подиграе и обиди бягащите германци.

— Надявам се — изхриптя французинът с писклив старчески смях, — че мосю е харесал коняка.

„Проклети французи — помисли си гневно Християн, — способни са до един да ни избият!“

Той излезе на улицата и се присъедини към Бранд.

— Да вървим — тихо го подкани Бранд. — Ще се поразходим из площада, защото не искам да чуят онова, което ще ти кажа.

Двамата тръгнаха по малкия площад край спуснатите капаци на магазините. Християн с изненада откри, че след последната им среща фотографът бе значително остарял, отслабнал и посивял при слепоочията, а около очите и устата му се бяха появили множество дълбоки бръчки.

— Видях те, като влизаше — рече Бранд, — и в началото просто не можах да повярвам на очите си. Цели пет минути те наблюдавах, за да се уверя, че действително си ти. Боже мой, какво е станало с тебе?

Християн повдигна рамене, малко ядосан от думите на Бранд, който също не изглеждаше особено блестящо.

— Животът ме поочука — отвърна той. — А ти какво търсиш тук?

— Пратиха ме в Нормандия — обясни Бранд, — за да заснемам десанта, пленени американски войници, трупове на френски жени и деца, убити от американски бомби… Изобщо обичайните неща. Само не се спирай, върви. Заседиш ли се и — хоп, някой офицер ще ти поиска документите и ще се опита да те прикачи към някаква част. Тук е пълно с такива типове.

Двамата продължиха да крачат деловито по тротоара, сякаш отиваха да изпълнят някаква задача. Залезът бе обградил с червено-сивите каменни стени на околните здания и разтакащите се из площада войници приличаха вече на разлети тъмни петна на фона на сивия калдъръм и плътно закритите прозорци.

— Кажи, какво смяташ да правиш? — попита Бранд.