Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Да, ето ги всичките! Ан, Джули, Естер, Сюзън — още съвсем малка; Суидин, със светлосини очи, румени бузи, руси къдри, бяла жилетка — като жив; и Никълъс, същински Купидон, загледан в небето. И наистина, като си припомни сега, чичо Ник беше винаги такъв — удивителен до последния си дъх. Да, трябва да е била даровита; а миниатюрните имат освен това винаги особена тиха прелест, незасегната от приливите и отливите на естетическата борса. Соумс отвори вратата на гостната. Стаята беше почистена, мебелите-без калъфи, завесите — дръпнати встрани, сякаш лелите му все още живееха в търпеливо очакване тук. Изведнъж му мина през ум: когато Тимоти умре… защо да не… Не е ли почти техен дълг да запазят този дом — като дома на Карлайл260, — да му сложат табелка и да го показват на публиката? „Жилище от средновикториански дни — вход един шилинг с каталога.“ В края на краищата то беше най-съвършеното и най-мъртвото в днешния Лондон. Безукорно в отживелия си стил, стига само той да отнесе и прибере в собствената си колекция онези четири картини от Бабризонската школа, които им бе подарил. Все още непотъмнели светлосини стени, зелени завеси с папрати и червени цветя; бродиран параван пред чугунената решетка на камината; бродирани с мъниста табуретки; Кийтс, Шели, Сауди, Купър, Колдридж, Байроновият „Корсар“ (но нищо друго от Байрон) и лавица с всички викториански поети; шкафче със седефени инкрустациии и тъмночервен плюш, където се пазеха скъпи семейни спомени: първото ветрило на Естер, токи от обувките на дядо им по майчина линия, три спиртосани скорпиона в шишета, един съвършено пожълтял слонов зъб, изпратен от Индия от прачичо им Едуард, който търгувал там с юта, разгъната хартия с някакъв ситен като паяжина ръкопис, в спомен бог знае на що! И картините, покрили стените, все акварели — като се изключат четирите барбизона, истински чужденци там (каквито всъщност и бяха), при това със съмнителна продажна стойност — ярки, илюстровани картини: „Роене на пчелите“, „Към ферибота!“, и две в жанра на Фрит: Кринолини и Фокуси с грахови зърна, всичко подарено от Суидин. Да! Много, много картини, които Соумс бе гледал хиляди пъти във високомерен захлас; великолепна колекция от блестящи и гладки позлатени рамки.
И големият роял, без никакъв прашец, както винаги заключен; и албумът с изсушени водорасли на леля Джули. И столовете с позлатени крака, много по-солидни, отколкото изглеждаха. От едната страна на камината — тъмночервеният копринен диван, където леля Ан, след нея и леля Джули имаха навика да седят с изправен гръб и лице към светлината. От другата страна — единственото действително удобно кресло на леля Естер, с гръб към прозореца. Соумс потърка очи: струваше му се, че ги вижда седнали тук. Все същият мирис и досега — на премного вещи, на изпрани дантелени пердета, лавандула в пакетчета и изсушени пчелни крилца. „Не — помисли той, никъде няма вече такова нещо, трябва да се запази“. На някого можеше да се види смешно, но, като образец на неизменно пазено благоприличие, на изтънчено осезание, поглед, мирис и чувство, този свят превъзхождаше днешния, с неговите подземни железници и автомобили, с непрекъснатото пушене, с кръстосалите крак връз крак девойки с голи гърбове, които, стига да пожелаеш, можеш да разгледаш от петите до коленете и от главата до кръста (приятно за сатира, който се таи във всеки Форсайт, но несъвместимо с представата му за истинска лейди), извили нозе около крака на стола, когато вечерят; с превзетия им говор, с техните „доскоро“ и „друже“, със смеховете им… девойки, които го караха да изтръпва, щом помислеше, че Фльор ще общува с тях; изтръпваше и пред възрастните, сурови, способни жени, които направляваха живота. Да, макар че не отваряха достатъчно прозорците на стаите си, неговите стари лели имаха поне добро държание, здрави принципи, уважение към миналото и бъдещето.
Почти задъхан от вълнение, той затвори вратата и тръгна на пръсти нагоре. На минаване се отби на едно място; хм — все същата чистота и ред, както в осемдесетте години, стените все така покрити с жълта мушама. Когато стигна горе, се подвоуми между четири врати. Коя от тях е стаята на Тимоти? Ослуша се. Счу му се особен шум: сякаш дете влачеше дървено конче. Трябва да е Тимоти! Почука; отвори му зачервената Смитър.
Мистър Тимоти правел разходката си и тя не успяла да привлече вниманието му. Ако мистър Соумс пожелае да дойде в другата стая, ще може да го види през вратата.
Соумс отиде в другата стая и започна да наблюдава.
260
Английски историк и философ (1795–1881).