Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Прекара така повече от половин час, върна се, взе една подвижна стълба, подпря я до стената и от радост се прибра през прозореца на стаята си. После си спомни, че балконската врата на кабинета беше отворена и слезе да я затвори, като прибра предварително стълбата, за да не остави никаква следа от обзелото го чувство. То беше толкова дълбоко, та не можеше да го разкрие никому, нито на майка си дори.
Мавзолеят
Има домове, чиито души са потънали в мрака на времето, оставяйки телата им в мрака на Лондон. Не беше така с къщата на Тимоти на Бейзуотър Роуд, защото душата на Тимоти беше все още с единия си крак в тялото на Тимоти Форсайт, а Смитър поддържаше непроменена атмосферата й от камфор, порто и миризмата на дом, където прозорците се отварят за проветряване само два пъти на ден.
В представата на Форсайтови този дом беше сега нещо като китайска кутия за хапчета — поредица от килийки, в последната от която се намираше Тимоти. Никой не можеше да стигне до него — така поне твърдяха ония членове на рода, които, по стара привичка или от разсеяност, наминаваха от дъжд на вятър да попитат как е последният им жив чичо. Между тях бяха Франси, освободила се напълно от бога (тя заяви открито, че е атеистка), Юфимия, освободила се от Никълъс старши, и Уинифред, освободила се от своя „светски човек“. Но, в края на краищата, всички бяха вече еманципирани, или поне твърдяха, че са… което може би не е едно и също!
Затова Соумс едва ли се надяваше да види Тимоти, когато, на другия ден след оная среща, на път за гара Падингтън, тръгна към този дом. Сърцето му леко трепна, когато застана на огряната от слънцето новобоядисана, изложена на юг входна площадка на малкия дом, където живееха някога четиримата Форсайтови, а сега само един линееше като зимна муха; къщата, в която Соумс бе идвал безброй пъти да сподели или да поеме бремето на семейните сплетни; домът на „старите“ от друг век, от друга епоха.
Видът на Смитър, все така стегната във висок до подмишниците корсет (защото леля Естер и леля Джули смятаха за неприлична новата мода, появила се към 1903 година, когато те самите вече бяха напуснали сцената), извика бледа приятелска усмивка върху устните на Соумс; все още вярна до най-малките подробности на старата мода, Смитър — безценна прислужница, каквато не можеше да се намери вече — му се усмихна също с думите:
— О, та това е мистър Соумс! След толкова време! Как сте, сър? Колко ще се зарадва мистър Тимоти, като му кажа, че сте идвали!
— Как е той?
— О, чудесно се държи за годините си, сър; но той е, разбира се, рядък човек. Както казах на мисис Дарти, когато дойде последния път, мис Форсайт, мисис Джули и мис Естер биха се радвали, ако можеха да го видят с какво удоволствие изяжда печената си ябълка. Само че съвсем оглуша. Но винаги си казвам, че така е по-добре. Иначе не зная какво бихме правили по време на въздушните нападения.
— О! — промълви Соумс. — Какво правехте наистина?
— Просто го оставяхме да си лежи в кревата, а звънеца преместихме в избата, за да чуваме с готвачката, когато ни звъни. Нямаше смисъл да му казваме, че има война. Както казвах на готвачката: „Ако мистър Тимоти позвъни — каквото и да стане, ще чака. Милите ми господарки биха могли да получат удар, ако узнаят, че той е звънял, а никой не е отишъл да го види.“ Обаче той си спа чудесно по време на всички нападения. При едно от дневните тъкмо се къпеше. И слава богу, иначе можеше да забележи, че всички гледат към небето… защото често гледа през прозореца.
— Така! — промълви Соумс. Смитър се бе разбъбрила. — Искам само да пообиколя къщата, да видя дали ще трябва да се поправи нещо.
— Да, сър. Надали ще има нужда; само в трапезарията мирише на мишини и не знаем как да се отървем от тази миризма. Чудно как са могли да се завъдят там, където няма нито трошица, защото още от преди войната мистър Тимоти престана да влиза. Но човек никога не знае къде ще се завъдят тия противни животинчета.
— Става ли той от леглото си?
— О, да, сър; сутрин си прави разходка от кревата до прозореца, защото не смее да отиде в друга стая. Съвсем спокоен е; всеки ден редовно препрочита завещанието си. Това е най-голямата му утеха.
— Слушайте, Смитър, бих искал да го видя, ако е възможно; може би има нещо да ми каже.
Смитър се изчерви под корсета си.
— Ще бъде истинско събитие! — каза тя. — Да ви разведа ли из къщата, сър, докато готвачката се качи да му съобщи?
— Не, идете да му съобщите вие — отвърна Соумс; — къщата мога да обиколя и сам.