Изворът [bg]

Момчето спря. Не се бе случило нищо нередно… освен бръчките по челото на Уайнънд, но то не познаваше Уайнънд достатъчно добре, за да знае какво означават те. Зачуди се защо го обзе усещането, че изпитва страх. След миг Уайнънд каза:

— Добре. Благодаря ти.

Момчето остави плика върху стъклената повърхност на бюрото и излезе.

Уайнънд гледаше препълнения жълт плик. Отражението му в стъклото приличаше на купчина, разяла повърхността и пуснала корени в бюрото. Огледа стените на кабинета и се зачуди дали в тях има сила, която би могла да му спести отварянето на плика.

Изправи се на стола, опря свитите си в лактите ръце в права линия по ръба на бюрото, с опънати, срещнати пръсти, погледна надолу край ноздрите си към повърхността на бюрото и остана за миг мрачен, горд, спокоен, като мумия на фараон. После протегна ръка, придърпа плика, отвори го и започна да чете.

„Кощунство“ от Елсуърт Тухи, „Църквите на нашето детство“ от Алва Скарет, редакционни статии, проповеди, речи, декларации, писма до редакцията — „Банър“, задействан с пълна пара, снимки, карикатури, интервюта, протестни резолюции, писма до редакцията.

Изчете всяка дума, методично, с ръце на ръба на бюрото, със срещнати пръсти, без да вдига изрезките, без да ги докосва. Прочиташе най-горната изрезка от купчината, протягаше ръка, за да я обърне и започваше да чете следващата. Движеше ръката си като съвършено ритмичен механизъм, пръстите му се повдигаха точно, когато очите му поемаха последната дума и не позволяваха на изрезката да остане пред погледа му нито секунда повече от необходимото. Дълго разглежда снимките на Храма на Стодард. Още по-дълго разглежда една от снимките на Роурк — снимката на възторжения Роурк и текста към нея: „Щастлив ли сте, господин Супермен?“ Скъса я от страницата с репортажа и я пусна в чекмеджето на бюрото. После продължи да чете.

Съдебният процес, свидетелските показания на Елсуърт М. Тухи, Питър Кийтинг, Ралстън Холкъм, Гордън Л. Прескът. Нямаше никакви цитати от свидетелските показания на Доминик Франкън, само кратка дописка. „Защитата завърши.“ Няколко забележки в „Един тих глас“, после мълчание. Следващата изрезка беше три години по-късно — долината Монаднок.

Остана да чете до късно. Секретарките му си бяха тръгнали. Усети празните стаи и коридори наоколо. Чуваше шума на печатарските машини, глуха, тътнеща вибрация, разтърсваща всяка стая. Обичаше този шум — туптящото сърце на сградата. Заслуша се. Печатаха утрешния „Банър“. Остана дълго време неподвижен.