Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Мисля, че оставиха стража край кулата, но пазачите бяха тъй неподвижни и тъй добре прикрити в сенките, че не ги забелязвах. Останалите потеглиха на север. Не видяхме какво правят, но до края на деня бяха заети. А ние почти през цялото време стояхме сами. Денят бе отегчителен, побродихме малко насам-натам, но се прикривахме, доколкото можехме, от прозорците на Ортанк — толкова заплашително ни гледаха. Доста време изгубихме да търсим нещо за похапване. Освен това седяхме, разговаряхме и се чудехме какво ли става на юг в Рохан и какво се е случило с останалите от Отряда. От време на време дочувахме в далечината да громолят и падат камъни, а тътенът отекваше из хълмовете.
След пладне се разходихме около скалния пръстен и отидохме да надникнем какво става. Край входа на долината тъмнееше огромна сенчеста гора от хуорни, други се бяха струпали около северната стена. Не посмяхме да навлезем навътре. Но бесният, пронизителен шум издаваше, че вътре се върши нещо. Енти и хуорни дълбаеха огромни кладенци и канали, създаваха езера и бентове, събираха водите на Исен и всички останали извори и потоци, които им паднеха подръка. Оставихме ги да си работят.
Привечер Дървобрад се върна към портата. Нещо си тананикаше и буботеше и изглеждаше доволен. Спря, протегна огромните си ръце и крака и дълбоко си пое дъх. Попитах дали е изморен.
„Изморен? — повтори той. — Изморен? Абе не, не съм изморен, а схванат. Липсва ми живителната влага на Ентомил. Здравата поработихме днес; за един ден натрошихме камъни и изгризахме земя колкото не сме успели да свършим за ред дълги години. Но краят вече се вижда. Падне ли нощ, не се мотайте край тая порта или из стария тунел! Оттам може да нахлуе вода — и скверна ще е тая вода в началото, докато отмие всички Саруманови нечистотии. А после Исен отново ще потече бистър.“
И той пак взе да събаря небрежно по някой камък от стените, колкото да си намира работа.
Ние тъкмо се чудехме къде ще можем да легнем и да поспим в безопасност, когато се случи най-изумителното. Откъм пътя долетя бърз конски тропот. Двамата с Мери лежахме неподвижно, а Дървобрад се скри в сянката под свода. Внезапно пред нас се появи огромен кон, препуснал като сребърна мълния. Вече бе тъмно, но аз ясно видях лицето на конника — то сякаш сияеше, а и дрехите му бяха бели. Останах си да седя със зяпнала уста и само гледах. Опитах се да извикам, но не можах.
Нямаше и нужда. Той спря досами нас и ни изгледа отвисоко. „Гандалф!“ — изрекох аз най-сетне, ала едва можех да шепна. И мислите ли, че той рече: „Здрасти, Пипин! Приятно съм изненадан!“ Нищо подобно! Рече: „Ставай, глупак такъв! В името на всичко вълшебно, къде сред тая разруха е Дървобрад? Трябва ми. Бързо!“
Дървобрад чу гласа му, веднага изскочи от сянката и срещата бе удивителна. Изненадах се, че и двамата съвсем не изглеждаха изненадани. Гандалф явно очакваше да открие Дървобрад тук, а нищо чудно и Дървобрад да се е навъртал около портата, за да го посрещне. И все пак ние бяхме разправили на стария ент всичко за станалото в Мория. Но после си припомних как странно ни бе изгледал тогава. Мога само да предполагам, че се е бил видял с Гандалф или е получил вест от него, но не е искал да говори прибързано. „Не припирайте“ — такъв му е девизът; впрочем никой, дори и елфите не говорят много за делата на Гандалф, когато го няма наоколо.
„Хуум! Гандалф! — рече Дървобрад. — Радвам се, че дойде. С дърво и вода, с греда и камък мога да се справя, ама тука си имаме работа с магьосник.“
„Дървобрад — каза Гандалф, — нужна ми е твоята помощ. Много си сторил вече, но още ще поискам. Трябва да се справя с около десет хиляди орки.“
После двамата отидоха да се съвещават в някое закътано местенце. На Дървобрад цялата работа трябва да му се е сторила крайно припряна, защото Гандалф ужасно бързаше и още преди да се отдалечат, взе да сипе порой от думи. Отделиха се само за няколко минути, може би четвърт час. После Гандалф се върна при нас и изглеждаше облекчен, почти весел. Каза, че се радвал да ни види.
„Но, Гандалф — викнах аз, — къде беше? И виждал ли си останалите?“
„Където и да съм бил, вече се върнах — отговори той в типичния си стил. — Да, видях някои от нашите приятели. Но ще трябва да изчакате новините. Нощта е съдбовна и трябва да препускам. Ала утрото навярно ще е по-светло; ако е тъй, пак ще се срещнем, Пазете се и стойте надалеч от Ортанк! Сбогом!“