Проходът

— Тео? Чуваш ли ме?

Облиза устни, усети вкус на кръв. Дали си е прехапал езика?

— Какво искаш?

Въздишка от другата страна на вратата.

— Трябва да призная, Тео, направо ме изумяваш. Никой не е удържал толкова. Мен ако питаш, ти поставяш рекорд.

Тео не отвърна. Какъв смисъл имаше? Гласът не отговаряше на въпросите му. Ако изобщо имаше някакъв глас. Понякога си мислеше, че всичко е в главата му.

— Искам да кажа — продължаваше гласът, — че в някои случаи може да се окаже против природата на човек да съсече дъртата кучка — мрачен кикот, като от дъното на яма. — Но повярвай ми, виждал съм хора, които са правили проклетото нещо.

Ужасно беше, помисли си Тео, какво можеше да направи будуването с ума на човека. Будуваше ли дълго човек, неговият мозък оставаше нащрек и се мотаеше ден след ден, без значение колко уморен е — човек се блъска, става, сяда на студения каменен под, докато мускулите му не прегорят, удря си плесници, дере собствената си плът с окървавени нокти, за да не заспива — не минава много и вече не знае кое какво е, дали е буден, или спи. Всичко се смесва. Усещане, подобно на болка, но по-лошо, защото болка не е в неговото тяло, болката е в неговото съзнание, а съзнанието му е самият той. Човекът е самата болка.

— Запомни думите ми, Тео. Не искаш да попаднеш там. Тази история няма щастлив край.

Усети как съзнанието му отново се унася, отново потъва в сън. Впи нокти в дланта си. Стой. Буден. Тео. Защото имаше и по-лошо от будуването, разбрал го беше.

— Рано или късно всички се оказват там, това ти казвам, Тео.

— Защо непрекъснато повтаряш името ми?

— Моля? Тео, ти попита ли ме нещо?

Преглътна, отново усети привкуса на кръв, горчилката в собствената си уста. Държеше главата си с ръце.

— Името ми. Непрекъснато го повтаряш.

— Просто се опитвам да привлека вниманието ти. В последните дни не си много на себе си, ако ме простиш за думите ми.

Тео не отвърна.

— Ами хубаво — продължи гласът. — Не искаш да използвам името ти. Не разбирам защо, но ще го преживея. Да сменим темата. Какви помисли имаш за Алиша? Защото мисля, че това момиче е специално.

Алиша? Гласът за Алиша ли говореше? Немислимо. Но всичко беше немислимо, там беше работата. Гласът непрекъснато говореше немислими неща.

— Сега си мисля, че май е Маусами, по начина, по който я описваше — весело продължаваше гласът. — Когато преди си побъбрихме. Знаех си, че предпочитанията ми ще натежат в нейна полза. Но в червенокосата има нещо, от което направо кръвта ми кипва.

— Не знам за кого говориш. Казах ти. Не познавам никого с тези имена.

— Мъжкар си, Тео. Ти да не би да се опитваш да ми кажеш, че си опънал и Алиша? И то при състоянието, в което е Маусами?

Стаята се наклони.

— Какво каза?

— О, стига. Не ме ли чу? Изненадан съм, че не ти е казала. Твоята Маусами, Тео — гласът се извиси до напев. — Има самунче във фурничката си.

Мъчеше се да събере мислите си. Да подреди чутите думи и да улови смисъла им. Но умът му беше натежал толкова много, като огромен, хлъзгав камък, по който думите се плъзгаха.