Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
— Оръжието… — изпелтечи Хърмаяни.
— Оръжието ли? Оръжието? — ахна Ъмбридж с очи, които щяха да изскочат от вълнение. — Разработвали сте начин да се съпротивлявате? Оръжие, което да използвате срещу министерството? По заповед на професор Дъмбълдор, разбира се!
— Д-да — изхълца Хърмаяни, — но на Дъмбълдор му се наложи да напусне, преди оръжието да е готово, и с-сега ние го довършихме вместо него… а н-не можем да го открием, за да му к-кажем.
— Какво оръжие? — попита рязко Ъмбридж, като продължаваше да стиска с къси пръсти Хърмаяни за раменете.
— В-всъщност и ние не знаем — подсмръкна звучно момичето. — П-просто направихме к-каквото ни каза п-професор Дъмбълдор.
Ъмбридж се изправи ликуващо.
— Заведете ме при оръжието — нареди тя.
— На тях… няма да им го покажа — изписка Хърмаяни и погледна през пръсти към слидеринци.
— Не вие определяте условията — скастри я професор Ъмбридж.
— Добре тогава — пак се разхлипа върху дланите си Хърмаяни. — Добре… нека го видят и дано го използват срещу вас! Всъщност ми се иска да повикате много, много, хора… нека дойдат и го видят! Така ви се пада… о, ще бъде прекрасно, ако цялото училище знае къде се намира оръжието и как… да го използва… когато подразните някого, той тъкмо ще може да ви отмъсти!
Тези думи оказаха мощно въздействие върху Ъмбридж. Тя погледна бързо и подозрително назад към своя Отряд за бързо реагиране и поспря за миг изпъкнали очи върху Малфой, който не успя да прикрие овреме нетърпеливото алчно изражение, появило се върху лицето му.
Ъмбридж продължи да наблюдава Хърмаяни още доста дълго, после каза с глас, който явно трябваше да прозвучи майчински:
— Добре, миличка, нека тогава отидем само ние двете с вас… ще вземем и Потър, нали? Хайде, станете.
— Госпожо — обади се с готовност Малфой, — професор Ъмбридж… според мен няколко души от Отряда трябва да дойдем и да ви пазим…
— Аз, Малфой, съм високопоставен квалифициран служител на министерството, нима смятате, че няма да се справя и сама с двама младежи без магически пръчки? — попита рязко тя. — А и доколкото разбрах, това оръжие не бива да се гледа от ученици. Докато се върна, вие стойте тук и внимавайте някой от тях да не избяга — махна тя към Рон, Джини, Невил и Луна.
— Добре — рече нацупен и разочарован Малфой.
— А вие двамата ще вървите пред мен и ще ми показвате пътя — разпореди се Ъмбридж и посочи с магическата пръчка Хари и Хърмаяни. — Водете!
Глава трийсет и трета
Битка и бягство
Хари нямаше представа какво е намислила Хърмаяни и дали изобщо има някакъв план. След като излязоха в коридора пред кабинета на Ъмбридж, той тръгна половин крачка след приятелката си — щеше да изглежда твърде подозрително, ако се издаде, че не знае къде отиват. Не дръзваше и да се опита да заговори момичето. Ъмбридж крачеше толкова близо зад тях, че той я чуваше как диша на пресекулки.
Хърмаяни ги поведе надолу по стълбището към Входната зала. През двойната врата на Голямата зала се чуваха гълчава и потракване на прибори по чиниите. На Хари му се стори невероятно, че само на пет-шест метра има хора, които се наслаждават на вечерята и безгрижно ознаменуват края на изпитите…
Хърмаяни мина право през дъбовата входна врата и в дъхавия вечерен въздух заслиза по каменните стъпала. Слънцето се снишаваше над върхарите на дърветата в Забранената гора и когато Хърмаяни закрачи целеустремено през тревата — Ъмбридж подтичваше, за да не изостава, — дългите им тъмни сенки се заизвиваха като плащове отзад по моравата.
— Скрито е в къщата на Хагрид, нали? — рече нетърпеливо Ъмбридж в ухото на Хари.
— Разбира се, че не — отсече Хърмаяни. — Хагрид можеше да го задейства неволно.
— Ами да, могъл е — каза Ъмбридж, все по-развълнувана. — Какъвто е недодялан тоя мелез!
Тя се изсмя. Хари изпита силно желание да се обърне и да я сграбчи за гърлото, но се сдържа. Белегът го пробождаше в притихналия вечерен въздух, ала още не пареше като нажежено желязо, както щеше да стане, ако Волдемор посегнеше да убива.
— Къде е… тогава? — попита Ъмбридж със сянка на колебание, понеже Хърмаяни продължи да крачи към гората.
— Ето там, разбира се — отговори момичето и посочи тъмните дървета. — Трябва да е на място, където учениците няма да го намерят случайно.
— Естествено — съгласи се Ъмбридж, макар че сега в гласа й се долавяше и лека уплаха. — Естествено… добре тогава… вие двамата вървете пред мен.