„Мезла, всички до един“, мърмореше Фебрил и куцукаше задъхан по изронения прашен път. Малко неща на този свят можеха вече да го радват. Малазанците. Отпадащото му старческо тяло. Сляпата безумна сила, така брутално проявена в богинята Вихър. Светът според него затъваше в хаос и всичко, което беше нявга — всичко, — бе останало в миналото.
Но миналото не беше мъртво. Беше само заспало. Само грижливото, премерено възкресяване на старите образци можеше да донесе прераждане. Не онова прераждане, което бе извършила Ша’ик — което не беше нищо повече от изхвърлянето на стар, съвсем похабен съсъд заради нов, не толкова разнебитен. Не, прераждането, което си представяше Фебрил, бе много по-дълбоко.
Някога той беше служил на Енкура на Свещения Фалад. Святият град Угарат и многобройните му подчинени градове бяха в разгара на своето Възраждане. В Угарат учеха и процъфтяваха единадесет велики школи. Преоткриваше се отдавна забравено знание. Цветът на една велика цивилизация се беше обърнал към слънцето, започнал бе да се разтваря.
Мезла с техните неумолими легиони бяха унищожили… всичко. Угарат беше паднал под Дасем Ълтър. В училищата бяха нахлули войници и бяха побеснели, когато откриха, че многобройните им богатства и текстове са изчезнали, заедно с техните философи и учители. Енкура беше разбрал добре жаждата на мезла за знание, страстта на императора към чуждите тайни — и Свещеният регент на града нямаше да им даде нищо. Заповядал бе на Фебрил седмица преди идването на малазанските армии да затвори всички училища, да събере стотиците хиляди ръкописи и подвързани томове, древните реликви от Първата империя, както и самите учители и схолари. С декрет на Регента колизеумът на Угарат бе станал център на голям пожар и всичко бе изгоряло и унищожено. Учените бяха разпънати на кръстове — онези от тях, които сами не се хвърлиха в пламъците в пристъп на лудост и на скръб — и телата им бяха нахвърляни в ямите върху натрошените реликви край градските стени.
Фебрил беше изпълнил повеленото му в своя последен жест на вярност и на чиста, неопетнена доблест. Ужасният акт беше необходим. Отказът на Енкура беше може би най-мъжествената проява на съпротива за цялата война. Заради нея Свещеният регент плати с живота си, след като, както разправяше мълвата, ужасът, обзел Дасем Ълтър, щом чул за деянието, беше преминал в гняв.
Междувременно Фебрил беше изгубил вярата си и това го беше прекършило. С изпълнението на заповедта на Енкура до такава степен бе разгневил баща си и майка си — и двамата образовани благородници, — че те се бяха отрекли от него. И в онази нощ Фебрил беше изгубил разсъдъка си; съвзе се чак когато зората оцапа хоризонта и той разбра, че е убил родителите си. И техните слуги. Че е отприщил магия, която бе съдрала плътта на домашните стражи. Че през него се е изляла такава мощ, че да го състари с десетки години и да направи тялото му съсухрено и сбръчкано, с крехки и изкривени кости.
Старецът, изкуцукал в онзи ден през градската порта, беше съвсем незабележим. Енкура го беше търсил, ала Фебрил бе успял да се изплъзне на Свещения регент и да го остави на собствената му съдба.
Непростимо.
Корава дума. Истина, по-твърда от камък. Но Фебрил така и не можеше да реши за кое престъпление се отнася. Три ли бяха предателствата, или две? Беше ли унищожението на цялото онова знание — избиването на всички учени и учители — беше ли то, както по-късно обявиха мезла и други Фалад’ан — най-мръсното от всички деяния? По-мръсно дори от избиването на гражданите на Ейрън от Т’лан Имасс? Толкова мръсно, че името на Енкура да се превърне в проклятие за мезла, както и за всички обитатели на Седемте града? „Три, а не две?“
