Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
„По-важното е защо моят е тук“, добави на себе си Калам.
Изчака, докато се отдалечат и последните войници, след което пристъпи, за да прекоси древния път.
И видя от другата страна висока мършава фигура, загърната в избелял оранжев халат. С черни ями вместо очи. Едната безплътна ръка стискаше изваян на спирала костен скиптър, на който привидението се беше подпряло, все едно че се крепеше само на него.
— Чуй ги, дух на бъдещето — изхриптя то и килна глава.
И Калам чу. Призрачните войници бяха запели.
Пот изби по черната кожа на убиеца. „Чувал съм я тази песен… или по-скоро нещо като нея. Вариант…“
— Какво, в името на Бездната… Ти, Танно Сънеброднико, обясни ми…
— Сънебродник? Това име ли ще си спечеля един ден? Почетно ли е то? Или признание за проклятие?
— Какво искаш да кажеш, жрецо?
— Не съм жрец. Аз съм Танно, единадесетият и последен сенешал на Ярагатан, прокуден от Първия император заради изменническия ми съюз с Безименните. Знаеше ли какво щеше да направи той? Можеше ли някой от нас да го предположи? Седем регенти, ала много повече от това, о, да, много повече… — Призракът излезе накуцвайки на пътя и бавно закрета по дирята на колоната. — Дадох им песен, за сетната битка. Поне това им дадох…
Калам изчака, докато фигурите се стопиха в тъмното, и се обърна. Морето бе изчезнало, падината отново беше оголила костите си. Той потръпна. „Защо ги виждам тези неща? Съвсем сигурен съм, че не съм мъртъв… макар че скоро може да съм. Дали това не бяха вещаещи смърт видения?“ Беше слушал за такива неща, но не им обръщаше много внимание. Прегръдката на Гуглата бе нещо твърде случайно, за да е заплетена в кълбото на предопределеността… преди вече да се е случила — опитът му поне показваше това.
Той поклати глава, пресече пътя и се спусна в осеяната с камънак низина зад него. Тази ивица земя беше само пясъчни дюни, преди да се вдигне Вихърът. Нивото й бе по-високо — може би с два човешки боя — от дъното на древното море, което току-що беше прегазил, и тук, зад камънаците, се простираха основите на град. Прорязан от дълбоки канали: все още можеше да се различат останките от мостовете над тях. Повечето основи на стени не стигаха и до прасците му, ала изглеждаше, че някои от сградите са били големи — неотстъпващи на нищо, което можеше да види човек в Унта или Малаз. От древните щерни бяха останали дълбоки ями, в тях се беше събирала водата от другата страна на крайбрежния път, обезсолена в съседните солници. Останките от изкуствени тераси говореха за някогашни градини.
Калам тръгна между развалините и скоро се озова на някогашна главна улица, изпъната на север и юг. Теренът под краката му беше застлан дебело с глинени чирепи, остъргани и огладени от пясък и сол. „И сега самият аз съм като призрак, последният, който върви по тези улици. И всички стени са прозрачни и всяка тайна — оголена.“
В този миг чу конете.
Затича към най-близкото укритие, стълбище, водещо към някогашния подземен етаж на масивна сграда. Тропотът на копитата се усили, първият ездач се появи пред очите му и убиецът залегна.
Пардю.
Дръпна юздите и огледа предпазливо, с готови за бой оръжия. Последва жест. Появиха се още четирима пустинни воини, след тях — още един Пардю, явно шаман, заключи Калам по дългата му рошава коса, фетишите и опърпаното наметало от козя кожа. Очите му светеха диво, сякаш с някакъв вътрешен огън. Шаманът извади изпод наметалото си дълга кост, размаха я в кръг над главата си, после подуши въздуха.
Калам бавно измъкна двата си дълги ножа от каниите.
Шаманът изръмжа нещо, завъртя се на високото седло и се смъкна тежко на земята. Май си изкълчи глезена и в следващите няколко мига куцукаше в кръг и сипеше проклятия и слюнка. Воините му скочиха от конете си с лекота и Калам успя да види, че един от тях се хили.
Шаманът — все така тъпчеше в кръг — замърмори нещо, от време на време подръпваше чорлавата си коса. И в тези му движения Калам видя началото на ритуал.
Нещо му подсказа, че тези мъже не са от Армията на Апокалипсиса на Ша’ик. Много по-прикрити и коварни му се сториха. Бавно прибра дългия отатаралски нож в канията и се отпусна в дълбоката сянка зад стълбите, за да изчака. И да види.
Мърморенето на шамана преля в тих монотонен ритъм. Той бръкна в кожената торбичка на колана си, извади някакви малки неща и започна да ги пръска, докато обикаляше в безкрайния си кръг. Черни и лъскави, нещата запращяха и заподскачаха по земята като разпръснати от огнище въглени. От ритуалния кръг лъхна парлива миризма.