Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Усещаше как майка й наднича между пречките на спуснатите кепенци и я гледа и знаеше в какво настроение е. Ядосана беше. Твърде често напоследък прехвърчаха искри между двете.
„Но какво мога да направя? — запита се момичето. — Все едно и също: «или вече си почти жена», или «вече си голяма». А после се държат с тебе, сякаш си повече дете отвсякога. Как да не си изтървеш нервите? А сега изведнъж — никакъв лов повече! В никакъв случай, особено пък с Брам. Просто не е честно!“
Докато крачеше умислено по пътеката покрай оградата, Лори усети близостта на по-малкото си братче и въздъхна. Това силно усещане за близките беше дар, наследен от прабаба й, която тайно била вещица, или така поне разправяше майка и. Винаги можеше да долови кога майка й мисли за нея или е наблизо. Но особено силен бе усетът й за малкото й братче, Рип. В момента усещаше как се е съсредоточил върху нея като стрела, полетяла към целта си.
„Страхотно“, помисли си и се усмихна кисело.
Брат й щеше да стане на седем в Деня на Средилетието, но вече беше открил изгодата от изнудването и проявяваше смущаваща склонност към него. Май нямаше да е зле да поработи днес с лена, докато не му омръзне или не се отврати от миризмата и не се махне.
„Но ако започна, по-добре да го свърша“, каза си тя. Понеже попиеш ли я тази миризма, нищо не може да я махне, освен сапун. А вонята можеше да изгони по-лошите твари от птиците и зайците, които гонеше с прашката си.
Може би дори и крадците и убийците, от които майка й толкова се боеше.
Рип беше вдясно и малко пред нея, прибягваше и се криеше глупаво от храст на храст в шубраците на пасището — градина вдясно от пътеката. Знаеше, че тя го усеща. Самият той усещаше присъствието й толкова ясно, колкото тя — неговото. Понякога дори си мислеше, че е още по-добър в това. Лори не го повика — трябваше й мъничко време да измисли как да се отърве от него.
Най-сетне храстите касис свършиха и той изскочи на пътеката и извика: „Ха!“, вдигнал ръчички над главата си и свил пръсти като нокти на хищно зверче.
Лори го изгледа с вдигнати вежди и продължи по пътя си. След малко той я догони и заситни до нея.
— Мога ли да дойда с тебе? — И заподскача възбудено.
— Искаш да ми помогнеш да почистим лена ли?
Рип се засмя и Лори се намръщи. Знаеше. Винаги, знаеше кога си е наумила нещо.
— Мръсно е и мирише — предупреди тя.
— Ти отиваш на лов! — Той я посочи обвинително с пръст и веднага скри усмивката си с ръка.
— Защо мислиш така? — попита тя с малко преиграно равнодушие и Рип завъртя очи с досада. Сложи ръце на кръста си, погледна я снизходително, съвсем като голям, и тя нямаше как да не се усмихне.
— Обеща ми, че ще ме научиш да ловя дивеч и да намирам дири — каза той. — Обеща ми!
Тя кимна тъжно.
— Знам. И ако успея да уговоря татко, не съм се отказала. — Спря и го погледна. — Наистина, Рип. Честно.
Той наведе глава и зарови пръстта с босото си краче.
— Знам. Но ако това е последният ти път… — Погледна я изпод миглите си. Беше красиво момче и го знаеше. Много често ги използваше тези дълги мигли, за да изкрънка каквото си е наумил от мама и тате. Тя му се усмихна.
— От татко зависи. Ако те заведа днес, ще ни накажат и двамата.
Той замълча умислено и пак зарови с краче в пръстта. Лори го погледна съчувствено.
— Като се върне Брам от чичо си в Ландсенд, ще го помоля да те вземе. — Щипна го леко по рамото. — Ей, знаеш ли? Може пък така и аз да мога да излизам с вас.
Той се потърка по рамото и се усмихна тъжно.
— Може.
— Значи точно това ще се опитаме да направим — заяви твърдо Лори. — Но днес няма да е добре.
Рип кимна.
— Да. Ще го получиш. — Помисли малко и добави: — Ама наистина ще си го получиш. — И я изгледа със смесица от страх и колебание.
Лори усети как прищрака умът му, тъй че обърне положението в своя полза й побърза, да го отбие.
— Ако ме издадеш, ще кажа на Брам да не те взима, никога. Знаеш, че ще ме послуша.
Рип сбърчи челце и я погледна преценяващо, а Лори скръсти ръце и повдигна вежда. Братчето й се опита да го повтори, но безуспешно, и изсъска безсилно.
— Е, добре. Но ако мама ме попита къде си, няма да лъжа.
— Разбира се — отвърна му тя и се наведе да вдигне грапата и платнището. — Кажи й истината. Кажи, че не знаеш къде съм. То си е така. — Усмихна се и разроши косата на ядосания си брат. — Няма да съжаляваш, Рип. Обещавам ти.