Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
Коу пак не изглеждаше богат, нито се набиваше особено на очи, но имаше нещо благородническо у него. Свали шапката си и кимна изискано на Флора, а тя му отвърна с бърз реверанс.
— Всеки се чувства така, когато слезе от кораб. Ден-два и сухоземните ти крака ще се върнат, както казват моряците. Закъде сте се запътили?
Двамата млади Шегаджии го погледнаха намръщено. „Не ми харесва това — каза си Джими. — Нещо много лесно си променя външността този човек, само като си навлече ново наметало и си килне главата.“
Коу се засмя.
— Е, не е моя работа всъщност. Но ако търсите чисто и евтино място за отсядане, мога да ви препоръчам няколко.
Джими и Флора се спогледаха. Щедростта от страна на непознати, особено толкова близо до Велики Кеш с техните търговци на роби, беше подозрителна.
Коу ги погледна и кимна замислено.
— Е, добре. Разбирам, ще се оправите сами. Но ако позволите… — Той кимна към близкия пристанищен хан. — Избягвайте „Петлето“. — Почеса се по носа и смигна. — Просто благоразумен съвет. — Тръгна си и дългата черна пелерина се завихри из навалицата.
— Кой беше този? — прошепна Флора. — Не съм говорила с него на борда.
— Казва се Джарвис Коу — отвърна Джими. — Но кой е — и аз не знам.
Дръпна гривната на китката си и кожената каишка се развърза. После я огледа внимателно. Лекият натиск, който бе усещал на китката, идваше от малкото камъче, залепено на кожата. Изглеждаше съвсем обикновено, но… Той го хвърли във водата. Знае ли човек кое е магично и кое — не, и какво може да ти направи, ако е магично?
— Какво беше това? — попита Флора.
— Даде ми го за морската болест. Свърши работа. Може да е магично.
— Много мило от негова страна.
Гледаше намръщено във водата, после се обърна и се загледа по кея и Джими проследи погледа й. Коу се беше скрил много бързо в тълпата, слял се беше като струйка мъгла. Както можеше да го направи само Шегаджия.
— Е, хайде да си намерим някое място и да си оставим багажа. После можем да тръгнем да търсим хората ти. — Посочи с палец през рамо и се ухили. — Но с „Петлето“ какво ще правим? Може да се окаже най-безопасното място в града.
— Няма да влезем в пристанищна кръчма, нали?
Джими кимна, но после се сети нещо и спря.
— Чакай.
Флора го изгледа питащо. Без да й обяснява, той клекна до багажа и взе да развива плата около дългия тънък вързоп.
Извади рапирата и стегна колана на кръста си. Обшитият с метал край на ножницата нямаше да чука по земята, стига да вървеше с лявата ръка на дръжката. Дръжката на оръжието нямаше да го безпокои след няколко години, когато станеше мъж, но засега беше малко нисичък.
— Разумно ли е това? — попита Флора.
— Знак за порядъчност — отвърна Джими. — Или най-малкото, че не си човек, с когото могат да се отнасят пренебрежително!
„А и Праведник няма в Ландсенд — помисли си. — Демони и богове, писна ми да ме подмятат!“
Тръгнаха нагоре по хълма, по това, което според Джими щеше да се окаже главната улица към пристанището. По нататък сигурно щяха да излязат на някой градски площад, с приличен хан наблизо. Отново се загледа към далечните ферми и се зачуди какво ли ще е там, горе. Според това, което разправяха градските хора, животът на фермерите бил доста скучен.
Глава 7
Трагедия
Момичето вдигна глава.
— Като свършиш с това — рече Мелда Мерфорд на дъщеря си Лори, — искам да извадиш лена от вира.
— Мамо, моля те! — проплака Лори.
Обърна се от кухненското огнище, което метеше, и изтри от окото си капката пот. Направи го с престилката, защото ръцете й бяха черни, но все пак се оцапа със сажди по бузата. Разлетялата се пепел стигна до носа й — миришеше прашно, като пушек от старо дърво, и тя закиха. Чистенето на огнището не беше тежка работа, но неприятна.
— Щях да ходя днес на лов.
Определено не се беше канила да вади калните вързопи лен от застоялия вир, където киснеха. Никога не беше приятно, но сега щеше да я дразни още повече, докато си мисли за приятната разходка в прохладния лес.
— Не — отвърна Мелда, без да я погледне, гребна с дървената копанка брашно от сандъка и го сипа в нощвите. — Не искам повече да скиториш сама из горите.
Лори седна на пръстения под и я изгледа смаяно.
— Защо?
— Вече си много голяма, за да тичаш насам-натам като мъжкарана — рече спокойно майка й. — А и трябва да го приготвим тоя лен. Ако не извадим достатъчно лен и прежда да ги продадем, няма да можем да си платим данъците. — Погледна намръщено Лори. — Иначе ще си загубим фермата като Морисънови.