Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Ти… ме нарани. Затова ще… ще те оставя жива дълго, женско дете.

— Дъще на планините! — промълви безпомощно Бинабик.

Тролът продължаваше да стиска краката на стария рицар. Камарис лежеше, втренчен в тавана, равнодушен към всичко случващо се, съсредоточен единствено върху зова, който го викаше горе.

Свещеникът вдигна ръка, сграбчи черната стрела точно до върха, счупи я и от раната бликна прясна кръв. Той пое със свистене няколко пъти въздух, сграбчи перата и изтръгна останалата част от стрелата от гърлото си, зинал от пронизващата болка. Огледа оплесканата с кръв пръчка и я захвърли с презрение на пода.

— Стрела на Накига — изсъска той. — Трябваше да се сетя. Норните правят мощни оръжия, но не достатъчно.

Кървенето беше спряло, от едната дупка в шията му се изви струйка пушек.

Мириамел беше нагласила нова стрела; опъна с разтреперани ръце тетивата, като насочи черния връх към лицето му.

— Дано… дано Бог те запокити в ада, Приратес! — Опита се да го каже с овладян тон, без да изпищи от ужас. — Какво си направил на баща ми?!

— Той е горе. — Внезапно свещеникът се разсмя. Вече не се олюляваше и сякаш беше опиянен от демонстрацията на собствената си сила. — Чака. Времето, което чакахме двамата, настъпи. Чудя се кой ли ще се зарадва повече.

Приратес вдигна пръстите си и ги сви. Въздухът около китката на Мириамел се нажежи и стрелата се прекърши. Освободеният лък почти излетя от пестника й.

— Не е особено приятно да измъквам стрели от себе си, за да те оставя да ме пронизваш цял ден, момиче.

Приратес се обърна и погледна към Кадрах в дъното на преддверието. В срутения вход зад монаха, преграден със защитата на алхимика, потрепваха червеникави сенки. Свещеникът махна с ръка.

— Ела тук, Падреик.

Кадрах простена тихо, после се надигна и нерешително пристъпи напред.

— Не го прави! — извика му Мириамел.

— Не бъди жестока — каза Приратес. — Той иска да обслужи господаря си.

— Не се подчинявай, Кадрах!

Свещеникът вирна глава.

— Достатъчно. Скоро трябва да тръгна и да се заема със своите задължения. — Той отново вдигна ръка. — Ела тук, Падреик.

Монахът закрета напред, плувнал в пот; мърмореше нечленоразделно. Пред безпомощния поглед на Мириамел той се свлече в краката на Приратес и притисна лице в каменния под. Треперейки, прилази напред и отпусна буза върху черния ботуш на свещеника.

— Така вече е по-добре — каза нежно Приратес. — Доволен съм, че не си толкова глупав да ме дразниш. Доволен съм, че ме помниш. Страхувах се, че си ме забравил по време на скитосванията си. А къде скита толкова дълго, драги Падреик? Изостави ме и се запиля да правиш компания на предатели, виждам.

— Ти си предателят — изкрещя Бинабик. Лицето му се сгърчи, щом Камарис най-после помръдна, за да се освободи от хватката на трола, който продължаваше да стиска краката му. — На Моргенес, на моя наставник Укикук, на всички, които те приютяваха и те обучаваха на тайните си.