Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Ухиленият Приратес се обърна с гръб към стария рицар, отстъпи крачка назад и насочи бездънните си черни очи към входа, където стоеше изправена тя. Разбиването на вратата като че ли не го беше изплашило изобщо — сякаш в краката му беше паднало изсъхнало листо. Без да се замисля, Мириамел вдигна лъка, опъна тетивата и пусна стрелата. Прицели се в най-широката част на тялото на свещеника, но стрелата улучи малко по-нагоре. Стори й се истинско чудо, че Приратес залитна. Щом видя, че стрелата стърчи от врата му, вцепенена от изумление, тя дори не изпита радост. Свещеникът се строполи и се свлече безжизнено по стъпалата.

— Камъните на Чъку! — задъха се тролът. — Ти го довърши!

— Чичо Джосуа! — изкрещя тя. — Къде си? Камарис! Това е клопка! Искаха да донесем мечовете!

„Убих го! — Мисълта я изпълни с безмълвен възторг. — Убих чудовището!“

— Мечът не трябва да мръдне по-нататък — извика Бинабик.

Старият рицар направи няколко колебливи крачки към тях, но независимо от падналия по лице Приратес — мъртъв или агонизиращ, — Камарис все още като че ли беше сграбчен от някаква ужасяваща сила. От Джосуа нямаше и следа — освен стареца, подът на залата беше покрит с безжизнено проснати тела.

Преди да се обади някой друг, от върха на кулата дрънна камбана, чудовищно оглушителна, по-плътна и заплашителна от всеки камбанен звън, който Мириамел беше чувала. Дори камъните в огромната зала потрепнаха и звънът я прониза до мозъка на костите. За момент преддверието сякаш се разтвори и почернелите от влагата гоблени отстъпиха място на ослепително бели стени. Въздухът се изпълни с блещукащи светлинки, сякаш рояк светулки. Със заглъхването на камбанния звън илюзията помръкна и изчезна.

Докато Мириамел се напрягаше да дойде на себе си, един силует се надигна бавно от пода до стълбището. Беше Джосуа — с провиснало разкъсано наметало и отпрана яка на ризата.

— Чичо! — Мириамел се втурна към него.

Той я погледна с широко отворени, недоумяващи очи.

— Жива си — промълви най-после принцът. — Слава богу.

— Това е клопка — повтори тя и го прегърна. Слабо проблесналата надежда сред огромните надвиснали опасности беше мъчителна като рана от нож. — Фалшивият пратеник — стихчето за мечовете е тъкмо това! То е клопката. Те искаха мечовете тук, искаха да ги донесем ние!

Той внимателно се освободи от ръцете й. По косата му имаше кръв.

— Кой е искал мечовете? Не те разбирам.

— Изиграни сме, принц Джосуа. — Бинабик пристъпи към тях. — Всичко това е било планирано от Приратес и Краля на бурите, за да бъдат донесени мечовете тук. Предполагам, че ще ги използват за някаква огромна магия.

— Не успяхме да намерим Блестящ гвоздей — каза припряно Мириамел. — Във вас ли е?