Политичестки ред и политически упадък [bg]

Разпространението на мрежите за сметка на принципа на йерархичността е възможно благодарение на съвременните комуникационни и информационни технологии, които улесняват прякото социално договаряне и организиране. Но предоставянето и приватизирането на държавни пълномощия започват през 80 – те години на миналия век в резултат на съзнателен политически избор. Мнозина поддръжници на революцията Рейгън – Тачър са убедени в дълбоката дисфункционалност на държавата, която е присъща на „голямото правителство“ и не може да бъде коригирана по никакъв начин. Прехвърлянето на функции се разглежда като изход от ситуацията и възможност за по – ефективно предоставяне на услуги. Този възглед е обоснован в много сфери: излишно е правителството да се грижи за управлението на ресторант на самообслужване в някое свое ведомство, след като частна фирма за кетъринг ще се справи много по – успешно. Но ограничаването на сферата на държавни услуги, функции и служители не означава задължително повишаване на качеството на управлението. Съгласно концепцията за изхода и гласа на Албърт Хиршман[102] изходът от държавата често означава намаляване на броя на гласовете, необходими за повишаване на качеството. Убеждението, че държавата не подлежи на реформиране, се превръща в сбъдващо се предсказание и оправдание за търсене на други решения.

По този начин мрежовото и делегираното управление се превръщат в реалност, която поставя много въпроси. Но това би могло да бъде обект на друго проучване.

Започнах това заключение с констатацията, че годината 2014 – та не беше добра както по отношение на световния ред, така и на либералните демократични политически институции. През по – голямата част от периода след края на Студената война провокациите по отношение на преобладаващия демократичен консенсус са от страна на сравнително малки държави като Северна Корея, Иран, Венецуела и т. н., които нямат много последователи по света. Анексирането на Крим от Русия и териториалните претенции на Китай в регионите около Южнокитайско и Източнокитайско море са нещо различно, тъй като се осъществяват от крупни индустриализирани държави. Макар Владимир Путин да разполага със слаба икономическа база, управлението му не е изправено пред заплахи в краткосрочен план и се радва на подкрепата на антилиберали като Виктор Орбан в Унгария. В Китай Си Дзинпин провежда антикорупционна кампания, чиято цел е подкопаване на утвърденото след 1978 г. колективно партийно лидерство в полза на едноличната диктатура. Лидерите на тези две страни използват инструментите на национализма, за да легитимират собствената си власт за сметка на дестабилизирането на международния ред. Като оставим настрана тези две големи държави, Лари Даймънд твърди, че сме в разгара на „демократична рецесия“, примери за която са Турция, Южна Африка, Тайланд и много други държави през последните девет години.