Колимски разкази [bg]

— Да загубя две седмици? В самото начало трябваше да направя така.

— Кога заминавате?

— Утре.

След две седмици срещнах медицинската сестра в коридора като градоносен облак.

— Какво стана?

— Военкомът е заминал на континента, вече си е оправил сметките. Сега имам грижи — вадя нова книжка. Аз ще успея да направя така, че да ви изгонят от болницата, да ви пратят в наказателната мина.

— Ама аз какво общо имам?

— А кой друг? Това е хитър капан — така ми обясниха в МВД.

Аз се стараех да забравя за тази история. В края на краищата, никой в нищо още не ме беше обвинил и на разпит не ме беше викал, но паметта за полковник Кононов се обагри в някакви други тонове.

Една нощ внезапно ме викнаха на портала.

— Ето го, той е, — крещеше зад бариерата полковник Кононов. — Пуснете го!

— Минавайте. А вие, казват, сте се стегнали за континента?

— Аз се стегнах за отпуска, но не ме пуснаха в отпуска. Аз си издействах изплащане на дължимите заплати и се уволних. Напълно. Заминавам. Дойдох да се сбогувам.

— Само да се сбогувате?

— Не. Когато си предавах досиетата, в ъгъла на бюрото намерих една военна книжка — все не можех да си спомня откъде съм я взел. Ако беше на твое име, щях да се сетя. А на Левия бряг оттогава не съм бил. Ето, всичко е сложено. Печат, подпис, вземи и я дай на онази дама.

— Не, — казах аз. Вие й я дайте.

— Защо така? Сега е нощ.

— Аз ще я викна тук от вкъщи с куриер. Но трябва да я предадете лично, полковник Кононов.

— Ти си знаеш.

Медицинската сестра долетя и Кононов й връчи документа.

— Късно е, аз вече всички заявления подадох, изключиха ме от комсомола. Почакайте, напишете на бланката няколко думи.

— Моля за извинение.

И изчезна в мразовитата мъгла.

— Е, честито. Ако беше трийсет и седма година, щяха да ви разстрелят за такива номерца — зло каза сестрата.

— Да — казах аз — и вас също.