Колимски разкази [bg]

Пациентът не разбираше защо операцията се отлага за цяло денонощие, а после и за още едно денонощие, но си мълчеше — тук не беше място за командване. Пациентът живееше при началника на болницата — беше му казано, че ще го повикат. Отначало се знаеше, че операцията ще я извърши Траут, после мина още един ден и казаха: утре ще бъде и няма да е Траут, а Новикова. За пациента всичко това беше мъчително, но той беше военен, при това неотдавна се беше завърнал от фронта — той се взе в ръце. Болният имаше висок чин, пагони на полковник, той беше районният военен комисар на един от осемте окръга на Колима.

Към края на войната лейтенант Кононов командваше полк, не искаше да се разделя с армията, но за мирно време се изискваха други знания. На всички, които минаваха преатестиране, им предлагаха да продължат службата си в армията със същия чин, но във войските на Министерството на вътрешните работи, които се използваха за лагерна охрана. През 1946 цялата лагерна охрана беше предадена на кадровите части, не на ВОХР101, а на кадровиците с нашивки, с ордени. На всички се пазеше предишния чин, полярната дажба, заплатата, отпуската, всичките полярни привилегии на Далстрой. Кононов, който имаше жена и дъщеря, бързо се ориентира и вече в Магадан се заинати, и не отиде на лагерна работа. Изпрати на континента жената и дъщерята, а той беше назначен на длъжността районен военен комисар. „Стопанството“ му беше разхвърляно на стотици километри по шосето — на по десет километра отстрани живееха хора, които районният военен комисар трябваше да води на отчет. Кононов бързо разбра, че тук да викаш някого при себе си е загуба на време за повиканите. Една седмица им трябваше, за да стигнат до селището, в което живееше военкома. И още една седмица, за да се върнат обратно. Затова целият отчет и кореспонденцията вървяха само при удобен случай, а веднъж в месеца или по-често самият Кононов с кола обикаляше района си. С работата си се справяше, но чакаше не да го повишат, а да „свърши“ севера — да го преместят, просто да излезе запас, като забрави за пагоните си на полковник. Всичко това, взето заедно — северът, неуреденият бит, доведоха дотам, че Кононов малко по малко започна да пие. Точно затова той не можеше да обясни как в хранопровода му се е озовала някаква голяма на пипане кост, затиснала дишането му — той говореше шепнешком, но дори и това му беше трудно.