Гай-джин (Част III)

— О, извинете, сър, просто… една закачка.

В отговор се чу раздразнено сумтене.

— Филип, ти си започнал да се побъркваш! Къде, по дяволите, си ходил? На бюрото ти чака нота от Бакуфу със забележка, че е спешна; трябва да препишеш писмото ми до Сър Пърси, което тази вечер ще изпратиш с „Красавицата от Атланта“, и четири застрахователни иска за подпечатване. Подписах ги и съм сложил резолюция. Като свършиш, ела при мен.

Сър Уилям се върна в кабинета си, затвори вратата и се облегна на нея. Неумолимо прикова поглед в папката на Андре и отново го налегна тъга.

След като Анжелик си отиде, посланикът седя неподвижно повече от час, опитвайки се да вземе решение. Не искаше да сгреши, защото това наистина бе въпрос на живот и на смърт. Потърси отговор в собствения си опит: в детството си в Англия, в назначението си в Париж, в Санкт Петербург, в къщата си там и в градината, където се бяха смели с Вертинска през пролетта, през лятото, през есента, през зимата, в любовта си към нея; после си спомни как се бе върнал в Англия и бе изпълнявал специални задачи по бойните полета на Крим; а също и във водовъртежа на най-затулените кътчета на съзнанието си, които го плашеха.

Радваше се, че гласът на Филип го бе върнал към действителността. Отново обиколи с поглед стаята, папката, огъня в камината и се спря на прекрасното младо лице, което му се усмихваше от миниатюрата.

Стана, взе портретчето и се загледа в него. Всяко движение на четката отдавна се бе запечатало в съзнанието му. „Ако го нямах, щях ли и аз да забравя лицето й както Анжелик своя Малкълм?“

Колкото и да се опитваше да се върне към времето, когато бе живял истински, папката на Андре се изправяше като желязна преграда между него и любимата жена.

— Да му се не види и Андре!

„Както и да е, трябва да вземеш решение. Стига си умувал — заповяда той сам на себе си. — Хващай се за по-важната си работа. Свършвай с тази неприятност, че да се заемеш с насъщните си проблеми. Ти си на Нейно величество посланик. Дръж се като такъв!

Единствено правилно е да запечаташ папката на Андре, да напишеш секретен доклад, в който да разкажеш какво и кога се е случило и кой какво е казал, да запечаташ и него и да ги изпратиш в Лондон, пък нека там решават. Бездруго в мазетата, подземията и архивите им лежат достатъчно тайни. Ако решат да потулят нещата, то си е тяхна работа. Добре, това е единственият верен път.“

Напълно сигурен, че е взел правилното решение, Сър Уилям събра листата и един по един започна да ги хвърля в огъня, като си тананикаше. Наблюдаваше ги как се сгърчват, почерняват и се превръщат в пепел.

След като свърши. Сър Уилям вдигна чаша към портретчето. Чувстваше се прекрасно.

— За теб, любов моя.