Убиецът на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-668-4
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убиецът на Шута». Краткое содержание книги:
Фиц не е забравил изчезналия си приятел, Шута, но покрай грижите за имението и семейството си така и не успява да го потърси. Внезапната поява на застрашителни бледокожи чуждоземци обаче хвърля зловеща сянка над миналото… и над бъдещето му.
За да защити новия си живот, бившият убиец трябва отново да поеме старата си роля…
Единият беше Фицбдителен. Познах го по хубавото палто, познах фино ушитите му панталони. Бях ги видяла само преди малко и знаех, че е той, но умът ми не искаше да го приеме.
— Не виждам татко — прошепна Настойчивост.
Кимнах. Чак сега забелязах няколко души от конюшните, но баща му не беше сред тях. Мъртъв ли беше, или се беше скрил?
От къщата излезе някаква жена и тръгна към пленниците. Изглеждаше съвсем обикновено, просто една пълничка жена на средна възраст, облечена топло. Носеше кожени ботуши и дебела вълнена пелерина, и кожена шапка. Закръгленото ѝ лице и полюшващите се кафяви къдрици ѝ придаваха почти весел вид. Отиде при мъжа, който продължаваше да вика на хората да седнат, и го погледна отдолу. Гласът ѝ прокънтя ясен, когато го попита нещо, но беше на непознат за мен език. Отрицанието му беше ясно на който и да е език.
Тя извиси глас и заговори на пленниците. Говорът ѝ беше странен, но разбирах какво казва.
— Едно момче е донесено тук, наскоро. Може би през последните пет години, но по-вероятно — през последните няколко месеца. Кожата му е бяла като сняг, косата му също толкова бяла. Дайте ни го и си отиваме. Може да е дете или юноша, може да е мъж на средна възраст. Ще го познаем, когато го видим. Не е тук, но сигурно знаете за кого говорим. — Замълча, за да изчака отговор, след това добави успокоително: — Той не е един от вас; винаги е бил наш и искаме само да го върнем у дома. Нищо лошо няма да го сполети и ако ни кажете къде е, никой повече няма да пострада.
Думите ѝ бяха премерени и спокойни, почти вежливи. Видях как прислужниците се заспоглеждаха. Тавия се дръпна от ръката на готвачката и повиши глас:
— Няма такъв тука. Единственият новодошъл беше мъжът, когото убихте, писарят. Всички останали работят тук от години и са родени тук, в селото. Вече видяхте менестрелите — те са единствените чужди тука! — Думите ѝ заглъхнаха в хлип. Менестрелите уплашено се присвиха един до друг.
— Лъжеш! — обвини я онзи, който беше викал. Тя се присви от страх и вдигна ръце да си запуши ушите, сякаш думите му бяха заплаха сами по себе си.
Неочакваният син. Разбрах го с внезапна сигурност. Това бяха преследвачите на бледата пратеничка, която ни беше предупредила. Бяха я проследили и по някаква причина мислеха, че ще намерят момчето тук. Може би смятаха, че баща ми вече го е намерил и му е дал убежище.
— Тя не лъже! — ревна му готвачката и още неколцина намериха достатъчно кураж, за да завикат:
— Истина е!
— Тук няма никой, който да не е роден тука!
— Можеш ли да стоиш тук сама и да се криеш? — прошепна Настойчивост в ухото ми. — Трябва да ида до конюшните и да намеря татко. Ако не е там… Взимам кон и препускам до Върбово за помощ.
— Вземи ме с теб! — помолих го.
— Не. Трябва да претичам през поляната, за да стигна до конюшните. Ако те видят… — Поклати глава. — Трябва да останеш тук, Пчеличке. Крий се. — Прехапа долната си устна и добави: — Ако татко ми… ако не го намеря, ще се върна да те взема. Ще отидем за помощ заедно.
Знаех, че е глупав план, за него. Ако стигнеше до конюшните, трябваше просто да препусне като вятъра за Върбово. Но бях ужасно изплашена. Кимнах. Той ме бутна да се свия долу.
— Стой тук — изсъска ми все едно бях тъпа.
Отиде до края на храстите и зачака. Закръглената жена като че ли спореше с мъжа на коня. Посочи ядосано труповете и замаха яростно с ръце. Явно не ѝ харесваше как мъжът води търсенето. А той махна с меча си и извика.
И тогава от къщата излезе човекът-мъгла. Познах го от пътуването ми до града. Там той беше като блестяща светлина в уличката, която хората отбягваха. Сега беше искряща мъгла и в средата ѝ — пълен мъж, бледен като призрак. Въртеше бавно глава насам-натам, докато вървеше, и или очите ми ме лъжеха, или неговите очи бяха с цвета на мъгла. Странен мраз премина през мен и се свих, колкото може по-мъничка, издърпах и скрих съзнанието си вътре в себе си. Вдигнах стените си — така щеше да го нарече баща ми. Чувствах се сляпа, но това бе цената на невидимостта, която бях готова да платя.