Убиецът на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-668-4
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Убиецът на Шута». Краткое содержание книги:
Фиц не е забравил изчезналия си приятел, Шута, но покрай грижите за имението и семейството си така и не успява да го потърси. Внезапната поява на застрашителни бледокожи чуждоземци обаче хвърля зловеща сянка над миналото… и над бъдещето му.
За да защити новия си живот, бившият убиец трябва отново да поеме старата си роля…
— Бягайте. Скрийте се. Бързо!
А после умря. Просто така, за миг: свърши. Зяпнах го с пълното съзнание, че е мъртъв, и се зачудих защо Настойчивост се наведе, сложи ръка на рамото му, взря се в лицето му и каза:
— Икономе? Ревъл, какво стана? — Сложи разтрепераната си ръка на ръката на Ревъл, която пак бе стиснала щръкналата от тялото му стрела. Беше червена.
— Той е мъртъв — промълвих и стиснах Настойчивост за рамото. — Трябва да направим каквото ни каза. Трябва да предупредим другите. Трябва да избягаме и да се скрием.
— От какво? — попита Настойчивост ядосано.
Бях също толкова ядосана.
— Ревъл каза да бягаме. Умря, за да ни каже да бягаме! Хайде!
Бях го хванала за ризата и го задърпах. Затичахме. Едва успявах да не изоставам. Стигнахме до класната стая и се втурнахме вътре.
— Бягайте. Скрийте се! — викнах и всички ме зяпнаха все едно съм луда.
— Става нещо лошо — продължих. — Икономът е мъртъв, прострелян. Трябва да бягаме!
Лея ме погледна намръщено.
— Тя само се опитва да ни вкара в беля.
— Не — извика Настойчивост. — Няма време! Преди да умре Ревъл каза да бягаме и да се скрием. — Изпъна ръката си, алена от кръвта на Ревъл. Елм изпищя, а Лютиче отскочи назад и падна.
Умът ми работеше бясно.
— Ще минем през южното крило до оранжерията. Оттам през кухненската градина и в кухните. Знам едно място, където да се скрием.
— Трябва да се махнем от къщата — каза Настойчивост.
— Не. Мястото е добро, никой няма да ни намери — уверих го.
— Искам мама! — изхлипа Елм.
Побягнахме.
Звуците откъм централната част на къщата бяха ужасяващи — приглушени викове, трясъци и мъжки ревове. Някои от по-малките деца скимтяха и хлипаха. Хванахме се за ръце и затичахме. Когато стигнахме до оранжерията, помислих, че може би можем да се скрием тук, но реших, че малките ще се разпищят, ако влязат въоръжени мъже. Не. Имаше само едно скривалище, където нямаше да ни чуят, и колкото и да не исках да го споделя с тях, нямах друг избор. Стиснах устни. Бях дъщеря на баща си и в негово отсъствие аз бях господарката на Върбов лес. Когато бях помогнала на просяка в града, мислех, че съм храбра. Но онова беше за показ, за да види татко ми. Сега трябваше наистина да съм храбра.
— Навън и към кухните — казах.
— Ама вали сняг! — проплака Елм.
— Трябва да стигнем до конюшните и да се скрием там! — настоя Настойчивост.
— Не. Следите в снега ще издадат къде сме отишли. Кухненските градини са вече отъпкани. Преминаването ни няма да личи толкова много. Хайде. Моля ви! — Последното го казах отчаяно, като видях упоритото му изражение.
— Ще ти помогна да ги заведеш дотам, но после ще ида до конюшните и ще предупредя баща ми и другите.
Не можех да споря с него, тъй че само кимнах и казах на другите:
— Хайде!
— И тихо! — заповяда им Настойчивост.
Кухненските градини бяха занемарени от месец и сняг бе затрупал лехите ревен, магданоз и копър. Градината никога не ми беше изглеждала толкова голяма. Елм и Лея се бяха хванали за ръце и хленчеха. Щом се доближихме до кухненската врата, Настойчивост ни махна да спрем. Стъпи на затрупания със сняг праг, долепи ухо до вратата, вслуша се и след това рязко я отвори.
Зяпнах ужасена. Нещо ужасно се беше случило тук. Самуни прясно изпечен хляб бяха пръснати на пода, плешка месо гореше на огъня… и нямаше никой. Никой. Кухните никога не бяха празни, не и през деня. Елм ахна от ужас, че майка ѝ я няма, а Лея ме изненада с присъствието на духа си, като плесна ръка на устата на приятелката си, за да не изпищи.
— След мен! — прошепнах им.
Щом ги поведох към килера, Настойчивост каза тихо:
— Това е глупаво! Няма да има място за всички ни. Трябва да се скрием в оранжерията.
— Не — казах му, клекнах и пропълзях зад струпаните сандъци. За мое огромно облекчение капакът беше открехнат, както го бях оставила за котката. Пъхнах пръсти в цепнатината и го отворих. Изпълзях обратно. — Зад стените има тайни проходи. Влизайте. Бързо.
Лютиче се смъкна на четири крака и пропълзя. Чух приглушения му шепот:
— Тук е черно като катран!
— Влизай! Ще донеса свещ. Трябва да влезем вътре и да се скрием.
— Какви са тези проходи? — попита изведнъж Елм.
— Стари. Шпионски — казах ѝ и „О, така ли!“, отвърна тя разбиращо. Дори опасността не можеше да обуздае хапливия ѝ език.
Някъде в отдалечените стаи изпищя жена. Всички замръзнахме и се спогледахме.