Колапс
- Автор: Скальци Джон
- Серия: Взаимозависимость #1
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Колапс». Краткое содержание книги:
„Джон Скалзи е най-увлекателният и достъпен за масовия читател автор в научната фантастика напоследък.” Джо Хил Почитателите и на „Игра на тронове”, и на „Дюн” ще харесат това неприлично, стряскащо и великолепно написано политико-космическо приключение.
— Не може ли просто да си прокарваме маршрути в Потока между планетите?
Питаше някой придружител, който май се увлече прекалено и забрави, че се очаква децата да задават въпросите.
— Бихме искали, но не можем — все пак отговори Марс. — Ние не контролираме Потока и трябва да си признаем откровено, че и не го разбираме много добре. Той е естествена част от вселената. Успяваме да влезем в него, но не можем да правим нищо друго, освен да отидем там, където стига. И това е причина за една от най-чудатите особености на Взаимозависимостта.
Марс махна звездното поле и показа схема на четиресет и седемте системи, населени от хората. Имаха различни светила — от червени джуджета до подобни на Слънцето жълти звезди, а планетите наброяваха от една до цяла дузина. Изображението не беше в реален мащаб и някои планети се въртяха толкова бързо, че изглеждаха комично. Няколко деца се разкикотиха.
— Във всички тези системи живеят хора, но планерите в тях не са подходящи за нас. — Марс пак уголеми Средоточие. — Например Средоточие няма атмосфера и не се върти около оста си. Едната й страна винаги е обърната към звездата, затова е нажежена, другата винаги е в сянка, затова е замръзнала. На Средоточие хората живеят под повърхността, за да оцелеят. — Той избра друга система. — В системата Моробе има само газови гиганти — огромни планети, където липсва дори твърда повърхност, на която да кацнем. Те имат естествени спътници, които също не са подходящи за заселване от хора. В тази система хората живеят в космически станции, разположени в така наречените точки на Лагранж или в други места, където положението им е устойчиво. Такъв е животът на повечето хора: или под повърхността на скалисти планети, или в огромни космически станции. Във Взаимозависимостта има само едно място, където хората могат да живеят на повърхността на планетата. — Марс пак показа цялата схема и уголеми синьо-зелена планета, обвита в бели облаци. — Нашата планета. Край.
— Ами Земята? — спомни си някое дете, както се случваше всеки път.
— Добър въпрос! — каза Марс. — Хората произхождат от Земята и там също сме живели на повърхността. Само че Земята не е част от Взаимозависимостта. Загубили сме връзка с нея преди повече от хиляда години, когато изчезнала единствената струя на Потока, по която сме можели да пътуваме дотам.
— Как се е случило това? — обади се същият възрастен и друг му изсъска да си мълчи.
Марс се подсмихна.
— Обяснението е сложно. Най-достъпният отговор, който мога да ви дам, е, че всичко във вселената се движи постоянно, включително звездните системи, а това движение понякога засяга Потока. Общо взето, Земята се е местила, ние също сме се местили и струята на Потока се отдалечила от нея.
— Може ли да се случи отново?
— Бинт! — възмутено се обади друг от придружителите.
— Какво пък толкова, искам да знам — оправда се Бинт.
— Въпросът е уместен — вдигна ръка Марс в помирителен жест. — И това наистина се е случило отново преди повече от седем века, когато сме загубили връзката със системата Даласисла. Тогава местните струи на Потока още не били проучени толкова подробно. Изглежда, струята вече се е свивала по времето, когато Даласисла била заселена, но минали около двеста години, докато прекъсне напълно. През седемте века оттогава другите струи на Потока в пространството на Взаимозависимостта остават стабилни и почти неизменни.
Бинт като че се задоволи с чутото и на Марс му олекна — мъжът дори не забеляза, че всъщност не получи отговор.
Глух далечен трясък разкъса кратката тишина в планетариума. Някой от придружителите си пое дъх рязко, но затисна устата си с длан.
— Мисля, че нямаме време за повече обяснения днес — каза Марс. — Благодаря на всички ви, че дойдохте, и се надявам да се видим пак някой ден. Ще се радваме да ни посетите отново.
„Ден, през който някой не обстрелва някого на броени километри оттук.”
Включи осветлението, помаха с ръка на децата и възрастните започнаха да ги извеждат от залата. Една жена изви глава към него с беззвучно „благодаря”. Марс й се усмихна и пак махна с ръка.
— Още изнасяме лекции насред война — изрече нов глас от другия край на залата. — Колко благородно. Глупаво, но благородно.
Марс се огледа, все още засмян.