Врагове по неволя [bg]

10

Евакуационната болница беше дълга едноетажна постройка, която вонеше на антисептични препарати и прекалена чистота. Попитах момичето на рецепцията как да намеря капитан Уилсън Бриджис и в отговор тя изстреля някаква скоропоговорка, която ми прозвуча горе-долу така: „Завивате шест пъти надясно, след това три-четири пъти наляво, после два пъти надясно и надолу до края на дългия коридор.“ Казах си, че болницата не е голяма, и тръгнах. Намерих го около двайсет минути по-късно.

Кабинетът на Бриджис се оказа едно копторче в самото дъно на сградата — може би се опитваха да го скрият, далеч от очите на случайни минувачи. Почуках на вратата, тя се отвори и веднага разбрах защо.

Уилсън Бриджис представляваше вероятно най-жалката картинка, която може да мине за изображение на американски офицер. Бялата му престилка беше измачкана и нашарена с петна, за чийто произход не исках дори да си помисля. Косата му беше прекалено дълга и разрошена в нещо подозрително подобно на пънкарска прическа. По лицето му се виждаха кичурчета косми, пропуснати от бръснача, а ботушите, които се подаваха под медицинската му престилка, бяха толкова посивели и напукани, че сигурно можеха да поемат цяла кофа вакса.

С непоправимия си оптимизъм възприех тези позорящи армията белези като доста обнадеждаващи. Едно слабо известно правило за военните лекари е никога, ама никога да не разчиташ на доктори с подстрижка на морски пехотинец, колосани яки, блестящи обувки и стойката на ротен сержант. Тези типове всъщност повече искат да бъдат офицери, отколкото лекари. По-добре е да те оперира някой доктор, който изглежда като току-що излязъл от сушилнята на обществена пералня, защото е по-вероятно да е пристрастен към медицината, а не към маршируването и отдаването на чест. От друга страна обаче, тази теория понякога е ужасно погрешна. Понякога докторът изглежда като отблъскващ нехранимайко просто защото наистина е отблъскващ нехранимайко. От онези, които в крайна сметка ще зашият аортата ви за капачката на коляното.

Той протегна ръка.

— Уилсън Бриджис. Военен лекар от най-висша проба.

— Знам — отвърнах. — Току-що говорихме по телефона, забравихте ли?

— Да, бе — ухили се той. — Извинявай. Просто не приличаш на адвокат.

— Наистина ли? — попитах. — И как изглеждат адвокатите?

— Умни.

Бих могъл да му отвърна, че самият той прилича повече служител от чистотата, но защо да си хабя обидите?

— Виж какво, докторе, не обичам да давам зор на хората, но наистина нямаме време. Къде е трупът?

Той ми махна да го последвам и ме отведе в самото дъно на сградата, където поехме надолу по стълбището към мъждиво осветения сутерен.

— Хладилната ни камера е съвсем малка — обясни той. — Гледай да си направиш резервация предварително, ако ти се наложи, защото шкафовете са само четири. Обикновено, когато някой почине, направо го качваме на първия самолет за Щатите.

— Защо са ви предали Ли? — попитах.

— Да пукна, ако знам. Заповядаха ми да го взема и да го докарам тук.

— Участва ли в аутопсията?

— Не. Представлението си беше изцяло корейско. Но не си вади погрешно заключение. Няма пропуски, повярвай ми. Момчето беше обработено от Ким Ме Сонг.

— Добър ли е?

— Тъкмо него пращат на всички международни конференции, за да убедят останалия свят, че корейската медицина е най-развитата в света.

— Мамка му — изръмжах.

Той ме погледна през рамо и се ухили.

— Е, нямаше как да не изпратят най-добрия, след като момчето е било синът на вожда.

— Така си е — съгласих се.

Бях крайно неприятно изненадан от тази информация, защото беше почти сигурно, че доктор Ким Ме Сонг ще се появи на свидетелската скамейка. Значи обвинението разполагаше с първокласни играчи. Лоша работа.