Картата на времето [bg]

Този период продължи две или три години, докато болката накрая си отиде, отстъпвайки място на нещо още по-лошо: пустота, летаргия, безчувственост. Произшествието го бе съсипало, бе му отнело волята за живот, бе преградило най-личните канали, посредством които общуваше с реалността, оставяйки го сляп и глух в едно кътче от вселената, където нищо не се случваше. Той се бе преобразил в автомат, в мрачно създание, което живееше по навик, без да иска, просто защото животът, истинският живот нямаше нищо общо с начина, по който запълваше дните си, а се разгръщаше безшумно в недрата му като дискретно чудо, независимо от неговото желание. Накрая се превърна в изтерзана душа, която денем се усамотяваше в стаята си, а нощем бродеше из Хайд Парк като призрак, изгубил интерес към делата на живите. Дори естественото разцъфване на едно цвете му се струваше нещо безсмислено и безцелно. През това време братовчед му се ожени за една от сестрите Келър — Андрю не помнеше дали за Виктория, или за Маделин — и си купи елегантна къща на Елистън Стрийт. Чарлс обаче не спря да го посещава почти всеки ден и понякога го замъкваше в любимите си бордеи със силната надежда, че някое от новопристигналите девойчета може да крие между краката си нужния огън, който да запали отново угасналия дух на братовчед му. Ала всичко бе напразно, нищо не успяваше да измъкне Андрю от дупката, в която се бе заинатил да остане. Чарлс, чиято перспектива ще възприема сега — ако ми позволите тази отявлена смяна на гледни точки в един и същ абзац в търсене на драматичен ефект, — виждаше у него примирението на човек, приел ролята си на жертва. В края на краищата, светът се нуждаеше и от мъченици като доказателство за жестокостта на Създателя, за находчивостта, с която той извайваше тежки съдби. От друга страна, не беше изключено братовчед му да е приел случилото се с него като възможност да изследва душата си, да навлезе в най-мрачните й и неприветливи дебри. Колко хора преминават през този свят, без да са преживели страдание в чист вид? Андрю бе изпитал най-пълното щастие и най-свирепата мъка, бе износил душата си, тъй да се каже, бе я изчерпал докрай. И сега, удобно полегнал върху мъката си като факир върху своята бодлива постеля, той сякаш очакваше незнайно какво; може би аплодисментите, които да му подскажат, че представлението е свършило. За Чарлс бе ясно, че братовчед му продължаваше да живее само защото се чувстваше длъжен да изпита цялата тази горест — дали за да изучи от опит страданието, или за да изкупи вината си, това не бе от значение. Когато сметнеше, че всичко е свършило, щеше да се поклони и да напусне окончателно сцената. Затова колчем отидеше в имението Харингтън и го завареше там, проснат някъде, но все още жив и дишащ, Чарлс въздъхваше от облекчение. А щом се върнеше у дома след поредния неуспех, чувствайки, че усилията му да помогне са останали напразни, той мислеше с удивление за загадката на живота, чийто ход бе тъй уязвим и непостоянен, че дори покупката на една картина бе в състояние да го промени. Можеше ли да му даде ново направление? Можеше ли да обърне живота на братовчед си в друга посока, преди да е станало прекалено късно? Това Чарлс не знаеше. Знаеше само, че при всеобщото безразличие, ако той не предприемеше нещо, никой друг нямаше да си мръдне пръста.