Възмущение [bg]

— Моля те, седни — каза за пореден път деканът.

Седнах. Изобщо не бях осъзнал, че пак съм станал. Но ето какво може да причини на човек в криза призивът „Станете!“, повторен три пъти последователно.

— Значи, ти и Бъртранд Ръсел проявявате не повече търпимост към организираната религия — беше коментарът му, — духовенството и вярата в божественото, отколкото ти, Маркъс Меснър, доколкото мога да преценя, проявяваш към своите съквартиранти; отколкото проявяваш към любящ баща, който се труди неуморно и за когото благополучието на сина му е от първостепенна важност. Неговото финансово бреме да плаща, за да те изпрати да се изучиш в колеж далече от дома, вярвам, не е никак маловажно. Нали така?

— Защо иначе бих работил в „Ню Уилард Хаус“, сър? Да, точно така е. Мисля, че това вече ви го казах.

— Е, а сега ми кажи, като този път оставиш Бъртранд Ръсел на мира, склонен ли си да толерираш изобщо нечии вярвания, когато те противоречат на твоите собствени?

— Бих казал, сър, че религиозните възгледи, които по всяка вероятност са непоносими за деветдесет и девет процента от студентите, преподавателите и административния персонал на „Уайнсбърг“, са моите.

Тук той разгърна папката ми и започна бавно да отгръща страница след страница, навярно за да си опресни впечатленията от досието ми, навярно (надявах се) за да се въздържи да ме изключи на секундата заради обвинението, което бях отправил към целия колеж. Навярно просто искаше да ми покаже, че колкото и да е високо ценен и уважаван в „Уайнсбърг“, той все пак е човек, който не понася да му противоречат.