![Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/3/4/ricaryat-na-shalion-paladin-of-souls-bg-download.jpg)
Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]». Краткое содержание книги:
— В сравнение с куриерския ми кон — с копнеж в гласа заяви Лис, — тези селски кранти биха изглеждали като добичета за оран, каквито са си.
— Боя се, че женското надбягване вече е свършило — каза Иста. Беше видяла да водят победителката: и момичето, и конят му бяха закичени със сини и бели панделки.
— Онова беше за млади момичета — каза Лис с неприкрито пренебрежение. — Няколко по-големи жени се подготвят за дългото надбягване — видях ги.
— Сигурна ли си, че просто не са се грижели за конете, или пък не са били роднини или собственички?
— Да, защото връзваха цветни панделки на ръкавите си. И приличаха на ездачки.
Каквато беше и самата Лис всъщност. Полагаше усилия да изглежда невъзмутима, но току се повдигаше на пръсти.
— Е — развеселено рече Иста, — ако поне Фойкс обещае да не ме изоставя…
Фойкс се усмихна и я удостои с дълбок поклон.
— О, благодаря ви, милейди! — викна Лис и хукна към конюшнята на странноприемницата, където бяха оставили животните.
Иста се разхождаше из импровизирания панаир, хванала Фойкс под ръка, като внимаваше да не пропусне някое състезание, в което участваха и нейни хора. Един от войниците на Ферда спечели надпреварата, в която участниците галопираха с копие в ръка и трябваше да съберат колкото се може повече закачени на колове обръчи; двубоят, в който трябваше да се скочи от коня и да се повали на земята теле, беше спечелен от добичето. Всички донесоха наградите си на съхранение при Фойкс и най-вече при Иста да ги види, ако се съдеше по скришните им и обнадеждени погледи, от което тя се почувства наполовина като царина, наполовина като майка, и успокои прашния куцукащ противник на телето с толкова думи, колкото отдели да похвали състезателите с повече късмет от неговия.
Отначало беше приела войниците от ескорта си като неизбежно бреме и съзнателно се беше преструвала, че не съществуват. Но с течение на времето, докато дните на поклонението се нижеха един след друг, беше научила имената им, беше запомнила лицата им, беше изслушала житейските им истории — повечето съвсем кратки. Вече не ги възприемаше толкова като войници със застинали, празни лица, които носеха отговорност за нея, а повече като попораснали деца. Не беше канила тази потискаща промяна в отношението си. Не искаше да носи отговорност за тях. „Нямах късмет със синове“. И все пак лоялността трябваше да е двустранна, иначе се превръщаше в зародиш на измяна.
Докато състезателите се подреждаха за надбягването, Фойкс намери на Иста място на склона над пътя, малко по-високо от нетърпеливото множество долу. С достоен за царския двор жест той разстла на земята късото си наметало, което бе носил преметнато през ръката в топлия следобед, и покани Иста да седне на него. Добре виждаха старта и финиша, чиято роля се изпълняваше от един дънер до пътя. Трасето беше дълго близо две мили, заобикаляше група дъбове на върха на ниска могила и се връщаше по същия път.
Двайсетина коня и ездачите им кръжаха из широкото място в началото на трасето. Ферда ди Гура, върху лъскавия си черен звяр, скъсяваше стремената и оглеждаше съперниците си, когато се появи Лис, яхнала дългокракия си дорчо. Той се обърна към нея с изненада, която не беше от приятните. Явно й каза нещо грубо, защото тя се умърлуши. След миг обаче Лис вдигна очи към него и му подхвърли нещо през зъби. Ферда се наведе към нея и също каза нещо, по-дълго. Тя дръпна коня си настрани, цялата поруменяла. Само след миг обаче гневният цвят се отдръпна, заменен от замислена гримаса, а после и от напрегната усмивка.
— Какво им става? — зачуди се на глас Иста.
Седналият в краката й Фойкс се подсмихна.
— Предполагам, че брат ми искаше да се изфука с уменията си пред Лис, не да се състезава с нея. Боя се, че не се справи добре с изненадата си. — Отпусна се на лакът с вид на задоволство и интерес, които май не се дължаха единствено на вълнението от предстоящата надпревара.
— А ти защо не си долу? — попита го Иста. — Ребрата още ли те болят?
— Не, милейди. Просто не съм кой знае какъв ездач. — Очите му се присвиха развеселено. — Когато ми дойде редът да си избирам бойно поле, ще го направя по-умно от Ферда. — Не говореше за състезания на селски празник, реши Иста.