Вечерните новини
- Автор: Хейли Артур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вечерните новини». Краткое содержание книги:
В неотдавнашно интервю А. Хейли обяви, че последната му книга ще бъде „Реторта“, а после иде изпробва силите си в късия разказ.
Напускайки дома си с колата преди обичайното време, той доста озадачи наблюдателите Карлос и Хулио, които незабавно уведомиха за това водача си Мигел. Той вече бе напуснал щаб-квартирата в един микробус „Нисан“ заедно с още няколко души и тъкмо минаваше по моста „Джордж Вашингтон“ между Ню Джърси и Ню Йорк.
Мигел остана невъзмутим. Отговори, също кодирано, че нарежда да се пристъпи към предварително уточнения план за действие, като само стартовият момент бъде изтеглен напред, ако е необходимо. А си помисли, без да губи самообладание: „Ще трябва да се правят съвсем неочаквани неща. Цялата логика се обръща наопаки и скоро ще възникне трескавият въпрос «защо?».“
Почти по същото време Хари Партридж се събуди в Канада — в Порт Кредит, близо до Торонто. Бе спал дълбоко и в първите няколко секунди още не можеше да се сети къде е. Често му се случваше, защото бе свикнал да се събужда на най-различни места. Когато погледът му обходи познатата обстановка в спалнята и мислите му започнаха да се подреждат, той се сети, че ако се изправи на възглавниците — което още не му се щеше да направи, — ще види през прозореца отсреща просторното езеро Онтарио.
Жилището бе нещо като убежище за Партридж — базата в номадския му начин на живот, в която той се прибираше за кратко по няколко пъти на година. И макар да държеше тук някои лични вещи, като дрехи, книги, снимки в рамки, няколко спомена от други времена и места, на звънеца във фоайето шест етажа по-долу пишеше, че тук живее В. Уилямс. А В. бе съкращение на Вивиан.
Всеки месец, независимо къде по света се намира, Партридж изпращаше на Вивиан с чек стойността на наема, а тя на свой ред поддържаше апартамента и живееше в него. Уговорката им, устройваща и двамата, включваше и други взаимни услуги, между които и секс от време на време.
Вивиан работеше като медицинска сестра в близката болница „Куийнсуей“. Хари чуваше стъпките й в кухнята: вероятно скоро щеше да му донесе чая, който знаеше, че той много обича сутрин. Докато чакаше, се опита да си спомни събитията от вчера и закъснелия си полет снощи от Далас до международното летище на Торонто — „Пиърсън“. На „Форт Уърт“ в Далас просто бе изпълнил едно от служебните си задължения, за които Си Би Ей му плащаше добре. Чак сега осъзна каква трагедия бе станала пред очите му. В последните новини бе чул, че в самолета са загинали повече от седемдесет пътници на компанията „Мъскегон Еърлайнс“, а имало и много тежко ранени; в разбилия се частен самолет пък, с който станало сблъскването, пътували шест души. Колко ли съкрушени от скръб близки и приятели на загиналите се мъчат сега, точно в този момент, да преглътнат сълзите си и да понесат тежката загуба.
Тази мисъл му припомни за моменти, в които и той бе имал желанието да се разплаче, да лее заедно с другите сълзи пред неща, на които бе ставал свидетел по време на професионалния си живот. Но никога не бе успявал… освен в един-единствен случай, който нямаше нищо общо с това. Сега си спомняше само първия път, когато неспособността му да плаче сериозно го разтревожи.
В началото на кореспондентството си се намираше в Англия, когато стана трагедията в Уелс. В миньорското село Абърфан се срина цяла планина въглищна шлака и затрупа едно начално училище. Сто и шестнайсет дечица умряха. Партридж бе пристигнал тъкмо когато вадеха труповете — жалки малки телца, покрити с черна смрад, измъквани едно по едно и откарвани за идентификация.
Другите репортери, фотографи, полицаи или просто зрители хълцаха, давеха ги сълзи. Партридж искаше да се разридае, но не можеше. Потресен, със съвсем сухи очи, той направи репортажа и си тръгна. Оттогава бе присъствал на безброй сцени, достойни за сълзи, но пак не бе успявал да заплаче.
Дали му липсваше нещо? Дали дълбоко вътре в себе си не бе просто студен и безсърдечен? Този въпрос зададе веднъж на своя приятелка, психиатър, докато бяха в леглото след една вечер с доста пиене. „Нищо ти няма, защото иначе този въпрос не би те тревожил — му бе отговорила тя. — Просто си си изработил защитен механизъм, деперсонализиращ емоциите ти. Ти всичко задържаш в себе си, складираш някъде чувствата си, докато един ден прелеят и всичко се пропуква. Тогава ще плачеш. О, как ще плачеш!“
Като специалист неговата приятелка се оказа права и този ден наистина бе дошъл… Но Хари не искаше сега да си спомня и прогони изплувалите образи тъкмо когато Вивиан внесе в спалнята таблата с чай.