Огнена Сиена

— Ами ако сбъркам нещо?

— Аз ще го оправя.

Тя топна четката в съда.

— Не много, нали?

— Точно така.

— И как се прави това сега?

— Избери си един ъгъл.

Тя избра горния десен.

— А сега започни да нанасяш наляво. Може да търкаш наляво и надясно, но когато завършваш, изтегляй само наляво. После слизаш малко по-надолу й пак наляво. Отлично. Гледай да е гладко. Усещаш ли задържане в четката?

— Да, малко като че ли оказва съпротива.

— Добре. Спри за малко. Целта е да започне да засъхва, но да не се втвърди.

— Щом си решил да минаваш на следващия етап, значи вече си решил в каква поза ще ме рисуваш.

Малоун кимна.

— И каква е тя? Как ще изглеждам?

— Виж сама. — Той посочи една от скиците на другата маса.

Тя нерешително се приближи и сведе поглед към скицата. Дълго време не каза нищо — само гледаше.

— Усмихвам се, но изглеждам тъжна.

— И уязвима, но решена да не получаваш повече удари.

Гласът на Сиена спадна почти до шепот:

— Такава ли ме виждаш?

— Това е един от начините, по които те виждам. Не си ли съгласна?

Тя продължаваше да се взира в скицата.

— Съгласна съм.

— Имаш много изражения, но повечето от тях показват какво става зад очите ти. Отначало си помислих, че това ти е навик, придобит, когато си била модел. В края на краищата хората, които са те наели да представяш дрехите, продавани от някоя компания, не ги е интересувало дали се чувстваш добре или зле по време на сеансите. Те просто са искали да представиш проклетата дреха по най-добрия начин. Така че си помислих, че вършейки работата си, ти просто включваш усмивката на лицето си, слагаш малко блясък в очите и поставяш щита зад тях.

— Много пъти е било точно така.

— Обаче от време на време, докато те изучавах…

— Срещу което вече нямам нищо против между другото. Изненадана съм и от това, че свикнах. Докато бях модел, погледите, отправяни към мен, обикновено бяха хищни. Обаче твоите не са заплашителни. Карат ме да се чувствам добре.

— Обикновено не се ли чувстваш добре?

— Човекът, нарисувал тази скица, трябва да знае отговора.

— От време на време, докато те изучавах, щитът зад очите ти като че ли се отместваше и ти ми изглеждаше точно такава. Тъгата и уязвимостта са онези неща, които те правят красива. А може и обратното да е.

— Обратното?

— Питам се дали красотата ти не те кара да се чувстваш тъжна и уязвима.

Гърлото на Сиена като че ли пресъхна.

— На скицата гледам към нещо вдясно от мен. Какво е то?

— Онова, което е важно за теб.

— От тази посока духа ветрец и отмята косата ми. По някакъв начин си успял да внушиш илюзията, че каквото и да е онова, към което гледам, то ме подминава.

— Важните неща подминават всички нас.