Огнена Сиена
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Алтънчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огнена Сиена». Краткое содержание книги:
— С нетърпение чакам да видя напредъка ви — каза съпругът й със смътна заплаха в гласа.
Но явно вниманието му бе насочено другаде, защото се обърна, излезе навън и бързо закрачи по алеята между розите и фонтанчето, приближавайки се към човека, слязъл от хеликоптера.
4.
Мъжът бе твърде далеч, за да може Малоун да го разгледа по-подробно, но по начина, по който двамата сърдечно си стиснаха ръцете, а след това се прегърнаха, му стана ясно, че се познават добре и че не са се виждали от доста време. По-широк в задника и талията, отколкото в гръдния кош, новодошлият имаше закръглена фигура и сведени напред рамене, което предполагаше дълги часове работа, приведен над бюро. Оттук бе трудно да се определи възрастта му, може би бе някъде към четиридесет и петте. Той се извърна със загрижено лице към няколкото дървени сандъка, които хората тъкмо разтоварваха от хеликоптера. Сандъците явно бяха тежки, защото ги носеха по двама мъже, а когато единият от тях се препъна и замалко да изпусне товара си, новодошлият се дръпна панически назад, после гневно закрещя нещо на носачите.
— Ех, така живеят художниците — обади се язвителен глас.
Малоун с неохота отмести поглед от хеликоптера и го насочи към Потър, току-що влизащ в солариума.
— Приятен и лек разговор на закуска. Няма графици, няма притеснения.
— Вече разговарях на тази тема с шефа ви — каза Малоун.
— Значи няма смисъл да го повтарям. — Потър свали очилата си и започна енергично да ги бърше. — Никога не държа какви са методите на работа, стига само да дават резултати. Добро утро, Сиена.
— Добро утро, Алекс.
— Разходката приятна ли беше? — И без да дочака отговор, продължи: — Разбираш ли се с господин Малоун? Той е малко дръпнат понякога.
— Не съм забелязала.
— Е, значи е такъв само към мен.
Потър отново си сложи очилата и се отдалечи от терасата. Набитата му фигура се отправи към мястото, където Беласар и новодошлият все още оживено разговаряха, присъедини се към тях и тримата заедно влязоха в Манастира.
— Явно никак не ме харесва — забеляза Малоун — и не знам дали само ми се струва, но май се държи резервирано и с теб.
— Той се разбира само с един човек тук и това е съпругът ми.
— Първокласно куче-пазач.
5.
Солариумът миришеше на застоял въздух. Беше едноетажна пристройка, построена върху тераса, а подът бе постлан със същите плочи, с които и алеята, водеща към него. Имаше южно изложение, едната му стена представляваше огромен прозорец, като само няколко стъкла можеха да се отварят.
— Сигурно е с десет градуса по-топло, отколкото отвън — каза Малоун. — Навярно в хладни дни закусваш тук.
— Не, откакто съм тук, стаята не е била използвана.
— С такъв хубав изглед…
— Дерек не я обича.
Бе просторна, с висок таван. С изключение на няколкото дървени маси покрай лявата стена, залата изглеждаше празна, стъпките им ехтяха.
— Сигурен ли си, че не искаш да се преоблека? — попита го Сиена.
— Не искам да правиш нищо, което обикновено не вършиш. — Малоун се надигна на ръце и седна на една от масите, клатейки крака във въздуха. — Разбираш ли, проблемът как да направя портрета се състои в това да те хвана така, че всеки, който те види, да си каже: „Да, това наистина е Сиена. Не само външно изглежда така, но и вътрешно е тя.“
— Каквото и да има там вътре.
Малоун се засмя:
— Явно само сериозните разговори те отпускат.
— Не си длъжен да ме забавляваш.
— А аз толкова години се учих да свиря на банджо…
Сиена се усмихна едва-едва.
Мълчанието помежду им продължи известно време, тъй като Чейс съсредоточено изучаваше извивката на полуотворените й устни и комбинацията от развеселеност и уязвимост, надничаща иззад тази полуусмивка.
— Какво правиш?
— Моля?
— Начинът, по който… Дори и докато бях модел, никой не ме е гледал толкова втренчено.
— Съжалявам. — Малоун усети как по бузите му плъзва топлина. — Извинявай за нахалството, но просто трябва да те гледам по този начин. Когато привърша работата си по този проект, ще познавам лицето ти така, както никое друго на този свят. Може ли да те питам нещо?
Тя се поколеба.
— Казах ти как получих моето. А ти как получи твоето?
— Не те…
— Името си.
— О! — въздъхна тя с облекчение. — Нищо особено. Родителите ми бяха американци от италиански произход. От един малък град в Илинойс. Но техните родители са дошли от Италия — от Сиена, и непрекъснато приказваха колко прекрасна била тази част от Италия, така че когато баща ми и майка ми тръгнали на сватбено пътешествие, отишли там. Не могли да измислят по-добро име за мен и така…