Смъртта е моят занаят
- Автор: Коннелли Майкл
- Серия: Джак Макавой #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е моят занаят». Краткое содержание книги:
Това разследване на репортера е на път да се превърне в неговия най-голям успех, но има една малка подробност: убиецът с псевдоним „Поета“ изглежда вече знае, че Джак е по петите му…
Държа лаптопа и принтера винаги готови върху масата в трапезарията, защото най-често ям, докато ги използвам. По-добре е, отколкото да дремя край масата и да си мисия от колко години се храня сам.
Домът ми е малък. От девет години обитавам един едностаен апартамент, без да съм сменял мебелите. Не е лошо. Освен Шон не мога да си спомня през последните години някой да ми е идвал на гости. Когато съм с жени, не ги водя у дома. Впрочем и те не се тълпят кой знае колко много.
Спомних си, че когато се нанесох, си мислех, че ще прекарам тук най-много година-две, не повече, че сигурно ще си купя къща и ще се оженя или пък ще си имам куче. Това обаче не стана и не знам със сигурност защо. Най-вече заради работата ми, предполагам. Така поне се опитвам да убедя себе си. Насочил съм цялата си енергия върху работата. Всяко помещение от апартамента ми гъмжи от купища вестници с мои статии. Обичам да си ги препрочитам и да ги съхранявам. Ако случайно умра вкъщи, знам, че ще дойдат тук и ще ме намерят, като си помислят, че съм бил един от онези скъперници, които умират с вестници, натрупани до тавана, и спестявания, натъпкани в дюшеците. Едва ли ще си направят труда да отворят някой от вестниците и да прочетат статията ми.
Имах само две съобщения. Едното беше от Грег Глен, който питаше как върви. Беше го изпратил в шест и половина предната вечер. Часът на изпращането ме ядоса. Този човек в понеделник сутринта беше одобрил задачата ми, а вечерта на същия ден искаше да знае докъде съм стигнал с нея. „Как върви“ представляваше редакторският евфемизъм за „Къде е статията?“
Да върви по дяволите. Изпратих му кратък отговор, че съм прекарал понеделник с ченгетата и съм убеден в самоубийството на брат си. Че макар и малко да се отклонявам от възложената ми задача, се каня да започна едно изследване върху причините и честотата на самоубийствата сред полицаите.
Другото съобщение беше от Лори Прайн от библиотеката. Беше ми го изпратила в четири и половина следобед, пак в понеделник. Беше съвсем кратко. „Интересен Материал в Нексис. Разпечатката ти е готова.“
Изпратих й в отговор съобщение, с което й благодарях за експедитивното търсене, като й обясних, че неочаквано съм се забавил в Боулдър, но че веднага ще отскоча да взема разпечатаните материали. Мисля, че ме харесваше, макар никога да не бях прекрачвал границата на служебните ни взаимоотношения. Човек трябва да е внимателен и сигурен с тия неща. Правиш стъпка, която очакват от теб, и получаваш един по мутрата. Правиш стъпка, която не очакват от теб, и в резултат има служебно оплакване. Според мен най-добре е цялата тая работа въобще да се избягва.
След това прелистих бюлетините на „Асошиейтед Прес“ и „Юнайтед Прес Интернешънъл“ да видя дали няма нещо интересно. Имаше съобщение за някакъв лекар, прострелян пред гинекологична клиника в Колорадо Спрингс. Един активист, противник на абортите, вече бил арестуван. Лекарят още не бил починал. Направих си копие на статията и го прехвърлих в персоналния дял от диска, но без да мисля обаче, че някога ще посегна към него, освен ако лекарят не почине.
На вратата ми се почука и първо погледнах през шпионката, преди да отворя. Беше Джейн, която живееше срещу моя апартамент. Беше тук повече от година. Запознах се с нея, когато ме помоли да й помогна при пренасянето на някакви мебели. Беше особено впечатлена, когато й казах, че съм журналист във вестник, без да има и най-малката представа какво означава това. Ходихме два пъти на кино и веднъж вечеряхме заедно: един ден карахме ски в Кййстоун, но нищо не излезе от това. Мисля си, че причината за това бяха моите колебания, не нейните. Тя беше привлекателна и може би в това беше причината. Аз самият бях привлекателен — поне така си мислех — и ми се искаше нещо по-различно от това.
— Здравей, Джак. Видях колата ти в гаража миналата нощ и разбрах, че си се върнал. Как мина пътешествието?
— Не беше лошо. Хубаво е човек да се измъкне за малко от лудницата.
— Кара ли ски?
— Малко. Ходих до Телурайд.
— Чудесно. Знаеш ли, канех се да ти кажа, но ти вече беше тръгнал, че ако някога ти се наложи да пътуваш за по-продължително време, бих могла да се грижа за саксиите ти или да ти събирам пощата, каквото и да е. Само кажи.
— О, благодаря ти. Аз всъщност нямам никакви саксии, тъй като много често ми се налага да отсъствам за по няколко дни.
Обърнах се да погледна навътре в жилището си. Сигурно можех да я поканя на кафе, но не го направих. Вместо това попитах:
— На работа ли отиваш?
— Да.
— И аз. Трябва да се приготвям. Но като си оправя нещата, искаш ли да отидем на кино.
И двамата обичахме филмите с Де Ниро. Това ни беше единственото, което ни свързваше.