Жертвата
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жертвата». Краткое содержание книги:
— Знам, че понякога си малко пасивен, Джак, но…
— Не съм пасивен — прекъснах я аз. И прибавих: — Не мога да понасям да ми правиш психооценки.
— Джулия ти изневерява, смяташ, че се готви да ти отнеме настойничеството на децата — и ще оставиш нещата просто така? Според мен това си е пасивност.
— А какво да направя?
— Казах ти. — Отново ядосана въздишка. — Добре. Ще си взема два дни отпуска и ще дойда.
— Елън…
— Не спори. Идвам. Можеш да кажеш на Джулия, че ще ти помагам с децата. Ще пристигна следобед.
— Но…
— Няма „но“. И затвори.
Не съм пасивен. Предпазлив съм. Елън е много енергична, характерът й е идеален за психоложка, защото обича да казва на хората какво да правят. Според мен тя е нахална. А според нея аз съм пасивен.
Такава е представата й за мен. Защото в края на 70-те години постъпих в Станфорд и записах популационна биология — чисто академична дисциплина, без практическо приложение, без перспектива за работа, освен в университетите. По онова време в популационната биология настъпваха революционни промени в резултат на полевите проучвания на животни и успехите на генетичната селекция. И двете области изискваха компютърни анализи и прилагаха сложни математически алгоритми. Не успях да открия програмите, които ми трябваха за проучванията ми, затова започнах да ги пиша сам. И се отклоних към компютърните науки — друга странна, чисто академична област.
Дипломирането ми обаче случайно съвпадна с възхода на Силициевата долина и бума на персоналните компютри. През 80-те години малобройните служители в новосъздадените компании правеха цели състояния и аз печелех доста добре в първата фирма, в която постъпих. Запознах се с Джулия, оженихме се, родихме деца. Всичко вървеше гладко. И двамата се справяхме чудесно. Преместих се в друга компания, в която ми се откриваха повече възможности. Просто яхнах вълната, която се носеше към 90-те. Вече не програмирах, защото бях шеф на софтуерния отдел. И всичко си дойде на място, без сериозни усилия от моя страна. Просто навлязох в живота си. Не ми се е налагало да се доказвам.
Такава е представата на Елън за мен. Моята представа е друга. В Силициевата долина съществува най-голямата конкуренция в историята на планетата. Всички работят по сто часа седмично. Всички препускат по трасето. Всички съкращават сроковете за разработване на програмите. Отначало за създаването на нов продукт бяха необходими три години. После две. След това година и половина. Сега всяка година излизаше нова версия. Ако приемем, че отстраняването на бъговете от бета-версията отнема четири месеца, остават само осем месеца истинска работа. Осем месеца, за да преработиш десет милиона реда код и да се увериш, че всичко функционира нормално.
Накратко, Силициевата долина не е място за пасивни личности и аз не съм такъв. Скъсвах се от бачкане. Трябваше ежедневно да се доказвам — иначе с мен щеше да е свършено.
Такава бе представата ми за мен. Бях убеден, че съм прав, Елън обаче имаше право за едно. В кариерата си бях имал късмет. Когато компютърните програми започнаха да имитират биологични системи, аз имах преимуществото, че съм завършил биология. Всъщност някои програмисти трябваше да поделят времето си между компютърната симулация и полевите проучвания на животински групи, за да прилагат уроците на едната област в другата.
Нещо повече, аз бях специализирал популационна биология — науката за групите живи организми. А компютърната наука се развиваше в посока на паралелните мрежови структури — програмирането на популации интелигентни агенти. За тази цел се изискваше специален начин на мислене и аз притежавах точно тази квалификация.
Затова бях много подходящ за тенденциите на развитие в моята област и с нейното развитие постигнах забележителен напредък. Бях на подходящото място в подходящото време.
Поне това беше вярно.
Мултиагентните системи, които бяха създадени по модела на биологични популации, ставаха все по-важни в реалния свят. Като моите програми, които имитираха поведението на мравките, за да управляват големи комуникационни мрежи. Или като програмите, имитиращи разделението на труда в термитните колонии, за да контролират термостатите в небостъргач. Тясно свързани с тях бяха програмите, които имитираха генетична селекция и имаха широк кръг от приложения. Една такава програма показваше на свидетели на престъпление девет лица и им предлагаше да изберат онова, което най-много прилича на престъпника, макар нито едно от тях да не му принадлежеше. След това им показваше още девет лица и така нататък. По този начин програмата постепенно изграждаше изключително точен съставен образ на лицето, много по-прецизен от портретите на полицейските художници. Не се налагаше свидетелите да посочват коя черта избират във всяко лице. Те просто избираха и програмата еволюираше.