Жертвата

— Срокът ми на годност — повторих аз.

— Точно така. Безработен си вече половин година. Това е много време в сферата на високите технологии. Компаниите смятат, че щом дълго не можеш да си намериш работа, сигурно ти има нещо. Не ги е грижа какво, просто приемат, че прекалено много пъти си бил отхвърлян от прекалено много други компании. Скоро изобщо няма да те приемат на събеседване. Нито в Сан Хосе, нито в Армонк, нито в Остин, нито в Кембридж. Чуваш ли ме?

— Да, но…

— Стига глупости, Джак. Трябва да поговориш с жена си. Трябва да измислиш как да удължиш срока си на годност.

— Но аз не мога да напусна Долината. Трябва да остана тук.

— Тук не е много хубаво. — Тя отново вдигна екрана на лаптопа. — Щом спомена името ти, получавам… между другото, какво става в „МедияТроникс“? Ще съдят ли Дон Грос?

— Не знам.

— Чувам тоя слух от няколко месеца, но така и нищо не става. Надявам се да го дадат под съд — заради теб.

— Не разбирам — казах аз. — Имам отлична квалификация в гореща област, мултиагентна разпределена обработка и…

— Гореща област ли? — изгледа ме с присвити очи тя. — Разпределената обработка не е гореща област, Джак. Направо е радиоактивна. Всички в Долината смятат, че пробивът в изкуствения живот ще дойде от разпределената обработка.

— Така е — съгласих се.

През последните няколко години изкуственият живот бе изместил изкуствения интелект като дългосрочна цел на компютърната промишленост. Идеята бе да се пишат програми, които притежават свойства на живи същества — способност за приспособяване, съвместни действия, усвояване и промяна. Много от тези качества бяха особено важни в роботиката и започваха да се постигат с помощта на разпределената обработка.

Разпределена обработка означава разпределяне на работата между няколко процесора или в мрежа от виртуални агенти, които си създал в компютъра. Тази цел може да се осъществи по няколко начина, например да се създаде голяма популация от сравнително неинтелигентни агенти, които действат заедно — нещо като колония мравки. В моя екип бяхме вършили подобна работа.

Друг метод изисква създаване на така наречената неврална мрежа, която имитира мрежата от неврони в човешкия мозък. Оказва се, че дори елементарни неврални мрежи притежават изненадваща способност. Могат да се учат, да трупат опит. Бяхме се занимавали и с тях.

Третият начин предвижда създаване на виртуални гени в компютъра, които еволюират и образуват виртуален свят, докато не се постигне съответната цел.

Има още няколко метода. Взети заедно, те са огромна промяна в сравнение с по-старите идеи за изкуствения интелект или ИИ. Едно време програмистите се опитваха да пишат правила за всички ситуации. Например мъчеха се да научат компютрите, че ако някой купи нещо от магазин, трябва да го плати преди да си тръгне. Ала програмирането на тази напълно логична от гледна точка на здравия разум информация се оказа изключително трудно. Компютърът допускаше грешки. За тяхното избягване се прибавяха нови правила. Накрая се получаваха гигантски програми, милиони редове код, и започваха да се дънят поради самата си сложност. Бяха прекалено големи, за да отстраниш бъговете. Човек не можеше да разбере откъде идват грешките.