Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))». Краткое содержание книги:
— По-конкретно търся снимки на везни — казвам, четейки списъка в бележника си. — Или на опънати въжета или тел. Или на велосипеди с едно колело…
— Ясно. — казва Пол. — Балансиращи представи. Няма проблем. Кафе?
— С удоволствие — светвам насреща му и се, отпускам удобно в коженото си кресло.
Е, виждате за какво става дума, нали? Тук е толкова приятно! И ми се плаща да релаксирам и нищо да не правя!
След няколко минути Ели се появява, придружавана от Пол. Зяпвам я изненадано. Изглежда направо потресаващо — с костюм в цвят на патладжан и високи токчета.
— За вас плувци, яхти и изгледи от Европа — полувъпросително се обръща към нея Пол.
— Точно така — отвръща Ели и се отпуска на креслото до съседната масичка.
— Нека отгатна темата ви — подхвърлям закачливо аз. — Нещо свързано с плаващите валути.
— Позна — казва Ели. — И по-точно: „Европа — потъва или изплува?“
Казва го с толкова драматичен глас, че двамата с Пол се разсмиваме. Когато той се отдалечава, оглеждам преценяващо Ели от главата до петите и питам:
— По какъв случай си толкова шик?
— Аз съм винаги шик — срязва ме тя. — Много добре го знаеш. — Пол вече се връща, бутайки към нас масичка на колелца, отрупана със снимкови транспаранти, и Ели пита, като ги оглежда: — Тези за теб ли са или за мен?
Отбягва темата. Какво става, за Бога? Изведнъж в главата ми проблясва гениално прозрение:
— Да не би да имаш интервю?
Тя ме поглежда, леко се изчервява, после измъква един транспарант от купчината върху масичката на колелца, която Пол е паркирал до нас.
— Циркаджийски номера — отбелязва Ели. — Жонгльори. Това ли ти трябва?
— Ели! Да нямаш интервю? Кажи ми!!
Тя замълчава за миг неуверено, върти транспаранта в ръце, после ме поглежда.
— Да — казва, като леко прехапва устни. — Но…
— Супер! — възкликвам толкова невъздържано, че две изтупани мацки вдигат погледи от транспарантите, които разглеждат на масичката в ъгъла, и любопитно ги насочват към нас. — С кого? — питам по-тихо. — За „Космополитен“ е, нали?
Пол се появява с чаша кафе за Ели, слага го на масичката пред нея, ухилва се широко и се отдалечава, като подхвърля:
— Ей сега идват и плувците.
— С кого имаш интервю? — пак питам аз. Ели непрекъснато кандидатства на толкова места, че ми е абсолютно невъзможно да следя какво става.
— С „Уедърбай“ — отвръща тя, като се изчервява леко.
— С „Уедърбай Инвестмънтс“ ли? — питам за всеки случай, а когато тя кимва, смръщвам озадачено вежди. Откъде накъде кандидатства за „Уедърбай Инвестмънтс“? — Те да не са почнали да издават свое списание или нещо подобно?
— Не кандидатствам за журналистическа работа — отговаря ми тя с приглушен глас. — А за финансов мениджър в един фонд.
— Каквооо? — проточвам с погнуса.
Добре де, знам, че приятелството изисква да се подкрепяме взаимно при вземането на важни житейски решения и тъй нататък. Но все пак, много съжалявам, ФИНАНСОВ МЕНИДЖЪР ВЪВ ФОНД?!?
— Много е вероятно да ме отрежат, така че… — казва Ели и отклонява поглед встрани. — Не е нещо особено.
— Но…
Нямам думи. Как изобщо е възможно Ели да реши да става финансов мениджър във фонд? Та финансовите мениджъри във фондове не са реални хора, а… а карикатурни образи, обект на вицове, които си разказваме по време на деловите си пътувания.
— Просто така ми хрумна — отбелязва Ели отбранително. — Може би ми се иска да докажа на Каръл, че мога да правя и нещо друго, нали разбираш?
— Нещо като… инструмент за преговори, така ли? — подхвърлям с надежда.
— Да — отвръща Ели и свива леко рамене. — Точно така. Инструмент за преговори.
Да, ама хич не ми звучи убедително, пък и през целия следобед Ели изобщо не е така приказлива, както обикновено. Какво ли й се е случило? Прехвърлям в главата си най-различни предположения по този въпрос, когато излизам от „Имидж Стор“ и си тръгвам за вкъщи. Спускам се по булевард „Кенсингтън“, пресичам го отгоре при сер пантината, а когато стигам пред „Маркс енд Спенсър“, спирам нерешително.
Метрото е надясно. Магазините — наляво.
Трябва ДА ПОДМИНАВАМ с пренебрежение магазините. Трябва да се тренирам да бъда пестелива. Трябва да се прибера право вкъщи и да си начертая графиката на харченията. А ако изпитвам необходимост от забавления, мога да погледам някой приятен безплатен телевизионен канал. И може би да си сготвя някоя евтинка, питателна супа.
Но по безплатните канали няма нищо интересно — поне не и до началото на поредната серия от „Жителите на Ийст Енд“. И изобщо нямам настроение нито да готвя, нито да ям супа. Това, от което наистина имам нужда, е нещо да ми повдигне духа и да ми оправи скапаното настроение. Пък и — усещам как умът ми работи на пълни обороти — без това от утре се отказвам от абсолютно всичко, нали така? Все едно че започват Великите пазарни пости. Днес е един вид Денят на последната пазарна палачинка. Трябва добре да си подложа, преди да започна да се моря от глад.